Окопите на сърбите бяха по самите върхове на планината. Като същински орлови гнезда, те стояха пад стръмни урви, над пропасти и над скали. Атаката на тия непристъпни позиции отиваше бавно. Принудиха се да отделят една рота, която да направи далечен обход. Това беше трудно и опасно движение, но ако то останеше незабелязано и изненадаше сърбите, победата беше осигурена.
Предпазливо и тихо тръгнаха още през нощта и на разсъмване бяха в една стара дъбова гора. Наоколо беше тихо, хора нямаше. Наблизо само през гората се белееха крайните къщи на някакво село и там пратиха патрул. Той щеше да види какво има и да доведе водач. Оставаше още много път, и то вече в зоната на неприятелското разположение.
Войниците насядаха да починат. Трябваше да се пазят и да не се движат, но и без това кафявите им униформи лесно се губеха сред сухата папрат и почервенялата шума. На север по върховете сражението беше почнало отново. Духаше вятър п гората шумеше, но в кратките паузи проечаваха топовни гърмежи, продължителни н глухи, като далечни гръмотевици. Войниците мълчаха или тихо приказваха помежду си.
Наблизо стояха тримата офицери. Двамата бяха съвсем млади хора, третият по-възрастен, със загрижено и строго лице. Той беше командирът на ротата. Капитанът изглеждаше много зает: гледаше картата, обясняваше нещо на офицерите, даваше разпореждания па фелдфебеля. Често той отиваше настрана и с бинокъла си наблюдаваше към село. Патрулът още не се връщаше.
— Господин капитан! — обади се някой от войниците — додоха си. Ей го старшия!
Тримата офицери се обърнаха. Навътре в гората те видяха войниците от патрула и между тях един селянин н една жена, облечена в граждански дрехи. Виждаше се, че е младо и хубаво момиче. Любопитството между войниците беше тъй голямо, че изведнъж там се образува и се сключи голям кръг.
Към ротния командир бързо идеше старшият на патрула. Той беше уморен, сьс зачервено лице н някак виновно се усмихваше. Подофицерът разбираше, че капитанът е учуден, и бързаше да обясни работата.
— Е, какво направи? — посрещна го строго капитанът. — Каква е тази жена?
— Господин капитан както ни заповядахте, ние влязохме в най-близката къща. Намерихме ги там. Тя била учителка.
— Учителка? А кой ще ни води? Водачът кой е?
— Старецът, господин капитан. Само че госпожицата казва, че старецът не бил твърде с ума си. Тя по-добре знаяла пътя и иска тя да ни води…
Капитанът подигна учудено рамене и срещна въпросителните погледи на офицерите.
— Какво е това? — каза той недоволно и строго. — Я доведи тия хора! Елате, господа…
И тримата бързо тръгнаха към ротата. Веднага пръстенът около патрула се разкъса и войниците се отдръпнаха на две страни. Наистина това бяха водачи, каквито никой не очакваше. Пред тях стоеше дребен н сух старец със сини памученн потури и овехтяла шапка, каквито носят гръцките рибари. Той беше с очила, взираше се във войниците, усмихваше се, неспокоен и развълнуван. На лицето му имаше нещо добродушно и комично. До него стоеше учителката. Тя беше облечена скромно, но хубаво, плетен черен шал падаше на раменете и, косите и, руси и светли, се спущаха на къси къдрици. Някак нехайно и по момчешки тя държеше и двете си ръце в джобовете на палтото сн и сините н очи гледаха спокойно и малко насмешливо. Изглеждаше донякъде смутена, но не и разсърдена от всичките тия погледи.
Между войниците от патрула те стояха като арестанти. На поздрава на офицерите госпожицата леко кимна с глава, но старецът изведнъж трепна н се оживи. Той се почувствува свободен, вгледа се в капитана и бързо тръгна към него. Някак смешно н непохватно, той правеше поклон след поклон, като държеше лявата си ръка постоянно върху сърцето. Лицето му беше цяло засмяно, но тъмните очила криеха очите му.
— Добре дошли! — завика той. — Добре дошли! Господине мой, добре дошли… братя! Наши братя, добре дошли! Ах, господи, жив бях да видя… Добре дошли! Я, какви юнаци, какви юнаци… Ах, господине, братко мой!
И преди някой да разбере какво мисли да прави, старецът падна на колене пред капитана, сграбчи края на шипелата му, притисна го до устните си н замълча. Когато подигна лицето си, то беше желто и обтегнато като на мъртвец и черните стъкла на очилата гледаха като големи разширени зеници. Редовете на войниците утихнаха. Учителката беше се обърнала и гледаше настрана.
Капитанът се наведе и изправи стареца.
Читать дальше