Йордан Йовков: В строя

Засвири тръба и тоя сигнал се поде и повтори на много места по шосето. Войниците станаха, струпаха се отначало в безредни и многобройни купчини, имаше голям шум, но скоро всичко утихна и цялата тая маса изведнъж се прибра и стегна в правилна и дълга колона. Тръгнаха. Отново засвири тръба и, както по-рано, сигналът се поде и повтори едно след друго все по-назад. „По караулите свирят!“ — обясни горският. Всички бяха се насъбрали около него и отпуснали лъскавите си брадви към земята, гледаха към войската. Изведнъж откъм началото на колоната, където в мъглата на слънчевия прах ослепително се появяваха някакви силни блясъци, засвири музика. Във вечерната тишина ясно се разляха металическите звуци, звънтяха медните зильове, бухтяха глухите удари на тъпана и безкрайната колона могъщо се полюляваше в ритъма на крачките. Над главите на войниците ярко блещяха в лъчите на занника набучените на пушките ножове. И пред това зрелище и горският, и дърварите, всички побелели вече хора, всеки един от които имаше по някой син на бойното поле, а в гърдите на самите тях тупаха стари солдашки сърца, тия хора забравиха работата си, стояха и гледаха захласнати.

Но вниманието на всички отново се обърна към коня на горския. Още при първите звукове на тръбите, животното трепна, отдели се от другите коне, пристъпваше неспокойно и се ослушваше. Сега конят беше дошел наблизо, спря се в сечището и наострил уши и високо издигнал главата си, гледаше към шосето. Нищо не беше останало от предишната му апатия, нечакано преобразен, той изглеждаше още по-висок и по-хубав. Нервни тръпки преминаваха по тялото му, лъснато като смола на слънцето, ноздрите му се раздуваха, очите му горяха и гледаха с тоя особен, някак унесен и скръбно-мечтателен поглед, какъвто имат породистите коне. Нова вълна от звуците на музиката ясно се разляха във въздуха, възторжени и призивни. Конят трепна още веднъж, изцвили, с привична и непринудена грация изви шията си, надигна опашка и с бърз тръс се понесе към селото, като все гледаше нататък и цвилеше.

Едвам сега горският разбра опасността. „Гя! Гя! — завика той подире му, като подлагаше фуражката си да го подмами. — Гя, Арап, гя!“ Но конят нито разбираше от тоя език, нито вярваше, че може да има нещо в празната фуражка на горския. Той не се обърна, не го чу. От селото излизаше навалица да посреща войските и звуците на музиката заглъхнаха във високо ура. При тая нова буря конят премина от тръс в галоп, закуца, но бързо се понесе нататък. Горският нахлупи фуражката си и се спусна и той след него.

В гората прекъснатата за малко работа се поде и брадвите отново заечаха. Разпиленият табун си остана край гората и дребните кончета отначало се бяха загледали за минута подир големия черен кон, но както всякога, нищо не разбраха и равнодушно се заловиха да си пасат. А големият кон продължаваше да препуска през полето. До селото имаше повече от два километра. Това разстояние конят измина твърде скоро и стигна до шосето. Слънцето беше залязло вече и на червеното небе на заника се рисуваха черните редици на колоната. А горският, който беше останал много назад, видя да препуска и да се носи покрай тия редици черният и грамаден силует на коня, а зад него блясъкът на ножовете по пушките ту загасваше, ту пламваше отново. Тъй конят премина надлъж покрай цялата колона, стигна до началото и и се изгуби. Все още свиреше музиката и се чуваше ура.

Беше се стъмннло вече, когато горският, капнал от умора и станал вир-вода, стигна в селото. Всичко беше утихнало, но улиците бяха пълни с войници. И от тях, и от свои познати горският разбра това, за което приказваха сега всички. Конят, след като беше преминал надлъж по колоната, като че беше търсил мястото си, до-де и се спря па няколко крачки от коня, на който яздеше командирът на полка. Опитаха се да го отстраня, но той пак се повърна. Тогава и на командира на полка, и на офицерите, и на войниците стана ясно какъв е тоя кон и какво беше го довело тука. Оставиха го и повече не искаха да му пречат. И като пазеше строго установената дистанция, както неведнъж беше правил това през дългата си служба на адютантски кон, той зае и остана на своето място в тържествения марш на полка през селото.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.