Йордан Йовков: Балкан

Но и към тях остава някак въздържан и съсредоточен в себе си, като че неговата привързаност е повече към самата служба, към униформата на войниците, отколкото към самите тях. Това животно е сякаш въплъщение на един съзнателен и разумен дълг, вън от който за него не съществува нищо друго. Селяните знаят, че той е недостъпен, много сериозен, даже хаплив и лош, затова се боят и гледат да нямат твърде работа с него. Когато някой се решава и отдалеч го извика на име, колкото е възможно по-ласкаво и кротко, на първия и втория път Балкан не обръща никакво внимание, като че и не чува, но на третия път дига глава, устремява в шегобиеца запален и гневен поглед, показва големите си и бели зъби и заканително ръмжи. И в погледа му има не толкова ненавист и злоба, колкото надменно и гордо презрение. Дори самите войници не смеят да се обръщат с него твърде интимно, или пък твърде строго. Веднъж съвсем неочаквано и като че без всяка причина той се нахвърли върху Къня кръчмарина, разкъса дрехите му и го захапа за крака. Оттогава войниците обикновено го водят вързан.

Голямото нещастие изглади всички вражди, примири и сближи осиротелите семейства. След много труд и лутане, след много взаимни съвети и допитвания, в които имаше някаква трогателна и задушевна топлота, в Люляково най-после се приготвиха за жетва и на утрешния ден, първия понеделник пред Петровден, щяха вече да започват. Но тъкмо в навечерието неочаквано се разчу и бързо се разнесе нова и тревожна мълва: идели към границата много румънски войски. Граничните войници се прибрали и рано на другия ден щели да си ходят. Жетвата се забрави и селото прекара една безпокойна и безсънна нощ.

На другия ден петимата гранични войници стояха пред кръчмата на Къня. Те бяха стегнати за път, с раници, с пушките си в ръце. Със себе си водеха и трите кучета. Едни след други насъбраха се всички от селото. Това бяха повечето жени, момичета и деца, разплакали и изплашени. Мъже имаше само няколко: Нейко кмета, дядо Маринко, Къню кръчмарина, още няколко по-стари хора и Радуш ранения. Радуш беше войник, ранен в крака в боя при Люлебургаз, и след излизането от болницата прекарваше отпуска си в село и носеше още своята униформа. Радуш, спокоен и мъжествен, високо увещаваше жените да не се плашат и да не бягат, защото, обясняваше той авторитетно, редовна войска не закача мирното население, най-после, каквото и да стане, той сам ще бъде тук.

Войниците почнаха да се прощават. Къню кръчмаринът често търкаше очи с ръкава си и черпеше с ракия. Зачервени момичета едно след друго подаваха китки на войниците. Тогава успокоените за малко жени се разплакаха високо и безутешно. Запищяха пеленачета.

— Що плачете бе, хора… — повтаряше Георги, един от войниците, синеок и хубав момък, сам просълзен — що плачете? — Никой не е умрял. Сбогом сега… Сбогом, Цвето… А ние ще се върнем… Скоро ще се върнем…

Войниците тръгнаха най-после и поеха пътя, който водеше за града. От време на време те се обръщаха и махаха с белите си фуражки. Наедно с тях вървяха и кучетата. Войвода изглеждаше пак така безучастен, флегматичен и ленив, както всякога. Мишка, весела и пъргава, тичаше лудо наляво и надясно из зелената трева и отдалеч приличаше на голяма бяла птица, която хвърчи ниско над земята. Само Балкан изглеждаше съсредоточен, по-навъсен и по-упорит отвсякога. Водеше го Георги на въже, но той се теглеше и обръщаше назад.

Дълго време тълпата жени и деда гледаха подир войниците. Те бяха вече много далеч и едва — едва се виждаха из пътя покрай телеграфните стълбове и между желтите ниви. Никой не си отиваше, никой не помисли за работа. Вън до вратата на кръчмата мъжете приказваха загрижено и тихо. Някой внезапно и уплашено извика: „Идат! Ето ги!“ На границата, около напуснатия пост, кръстосваха и препускаха конници. Мълчаливо, със светнали от дълбока и нова омраза очи, жените забързаха към къщи. Тук — там високо н ядовито се чуваше клетва и силно се захлопваше врата. Къню кръчмаринът затвори дюгена си и заедно с Радуш, Нейка и другите мъже се прибраха последни. Един дядо Маринко остана на мегдана, като че забравен от всички. Цялото село изведнъж утихна, пустинно и мъртво. Никакъв шум, никакъв глас. Като че в селото нямаше ни една жива душа. Дядо Маринко стоеше изправен сред мегдана, загледан на север към границата. Ръцете му бяха опрени върху патерицата, лицето му бледно, бялата му като сняг брада застилаше гърдите му. Неподвижен и мълчалив, старецът сякаш беше се преобразил: изглеждаше по-едър, внушителен и величествено спокоен. Като че това не беше жив човек, а някакво безмълвно и строго изваяние от камък.

Читать дальше