Йордан Йовков: Българка

Тоя шум из въздуха и тия тъпи гърмежи зачестиха. Вече съвсем близо и непрекъснато, като гръмотевици, ечаха топовете. Задавено и глухо, някъде се разнесе ура. Но всичко тоза тя слушаше като насъне и бързаше. Посред страшния и многогласен шум на битката, тя се мъчеше да долови само тракането на картечниците. Няколко пъти тя ги чу, но сега вече не тъй продължително, както по-рано, а кратко и между все по-големи паузи. Обзе я страх, че няма да свари навреме. И дали ще стигне водата? Може би те са много. Струваше й се, че това са някакви живи същества, трудолюбиви и добри, но капнали от умора и от жажда, губят и последните си сили. „Картечницата е таквоз нещо — без вода не може“ — спомни си тя думите на Кира.

Неочаквано, като слизаше в един малък дол, тя се озова пред много войници и коне, натрупани на купчина, като че бяха потърсили убежище от буря. Конете бяха натоварени с малки зелени сандъчета, други сандъци имаше на земята и войниците бързо изваждаха от тях някакви дълги ленти, прилични на патрондаши. Войниците работеха трескаво и унесено, но като видяха жената, спряха и се изправиха.

— Вода! — извикаха едновременно няколко гласа.

— Но Шина искаше да се увери, че е стигнала дето трябва.

— Момчета! Тука ли са туй… картечниците?

— Па ние сме! — отговориха едновременно всички. И в тия погледи, устремени в нея, имаше и радост, и учудване.

Шина сне кобилицата. Откъм могилите тичешком се спусна един войник. Лицето му беше загоряло, очите трескаво горяха, по бузите му се чернееха лъкатушни вадички от засъхнала пот. Той беше рус, тънък и хубав момък.

— Кой донесе водата? — попита той. — Ти ли, бульо? Браво! Още малко — и нямаше да можем да стреляме. Много се сгорещиха…

Той грабна един бакър и бързо се затече нагоре към могилите. Войниците се натрупаха около другия бакър, пресягаха един през други с канчетата, гребяха и жадно пиеха. Шина гледаше отстрани. Сълзи овлажниха очите и.

— Полека, момчета, полека! — викаше тя. — Аз още ще ви донеса…

Русият момък се завърна с бакъра. Той бързаше и дишаше тежко.

— Поручикът каза — още вода трябва, още… Без да каже дума, Шина грабна кобилицата и заслиза бързо към града. Няколко минути по-късно тя чу, че картечницата заграка. И някак по-бодро сега, продължително, спокойно. Тя се усмихна. Обаждаше се същата оная фантастична птица. Но тя беше утолила жаждата си и отново добросъвестно беше поела работата си.

До вечерта Шина донесе още много кобилици вода. И войниците, които вървяха по шосето, ранените, които отиваха назад към превързочните пунктове, ординарците, които препускаха на конете си, всички гледаха и се чудеха на тая жена, висока, облечена цяла с черно, която сама, с кобилица на рамо, прекосваше полето направо към позициите. Слънцето блещеше в белите бакъри и наблизо, напред и встрани от нея, появяваха се белите кълба на шрапнелите. Наоколо бучеше страшната буря на боя.

Но последния път, когато отиде към позицията. Шина не намери никого в дола. Войниците и конете ги нямаше. Гърмежите се чуваха някъде по-далеч. Тя отиде към могилите. И там нямаше никой, окопите бяха празни, навсякъде бяха разхвърляни гилзи. Тя сне кобилицата, изкачи се и се изправи на могилата. Слънцето залязваше. Далеч на изток, по гребена на пространния хълм, който затваряше хоризонта, виждаха се големи и черни маси от хора. Те бързаха и преваляха към отвъдната страна. На друго място една безбройна тълпа, като черен мравунек, бягаше, разпръсната из желтите стърнища. Ниско над нея, като едър град, валяха белите кълба от дим. Чуваха се топовни гърмежи.

И като че посочваше някому това, което виждаше, тя простря ръка. Под черната забрадка лицето й беше бледно, очите й горяха. И строгият профил, и тая вещателна поза напомняха вдъхновения образ на някоя сибилла.

— Господи! — извика тя. — Господи, чу ни ти! Бягат, ей ги бягат!

Тя се засмя нервно, неестествено и сухо. И едвам почувствува страшната умора, която смазваше тялото й. Нозете й се подкосиха и тя приседна на земята.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7961]

Последна редакция: 2008-05-27 16:00:00