Йордан Йовков: Песента на Солвейг

Но из пътя тя неусетно се забрави и безсилно отпусната във файтона, отново потъна в мислите си. Тя ги вижда как бавно вървят под пожелтелите кестени. Той нежно я подкрепя, говори й и се усмихва. Отива си. Отива далеч, далеч, към сините планини. „Аня! — чува тя и среща пак загрижения поглед на майка си. — Слушай, мое дете, ако не си добре, да отложим най-после! Успокой се, Аня!“

Но тя е спокойна. Много по-спокойна дори, отколкото беше на първия си концерт. И когато влезе в салона и зачу сподавената глъчка на публиката, която я очакваше, тия равнодушни и заети със себе си хора, които еднакво бяха готови и да я обсипят с най-щедри и възторжени похвали, и жестоко да я наранят и убият с укорите и насмешките си — все пак тя не трепна и сърцето й не заби тревожно, както по-рано. Тя остана все тъй спокойна и съсредоточена в себе си и когато излезе на сцената и срещна устремените в нея хиляди очи. Но погледът и усмивката, проверени и изпитани пред огледалото, не се явиха на лицето й.

Прозвучаха първите акорди на пианото. Лъкът плавно се заизвива и в дълбоката тишина глухо заплака цигулката.

На едно от първите места, между разноцветните костюми на дамите, стоеше възрастен господин, с тъмни очила и с дълга коса, посивяла и гъста, като гривата на лъв. Той беше прочут и вещ музикален критик. Няколко пъти той нервно поправя очилата си и сякаш не вярваше на ушите си. На първия концерт, с надменна и жестока чистосърдечност, той беше казал: „Техника има повече, отколкото трябва дори. Но липсва главното — чувство няма!“ И сега той слушаше и същите тия думи замръзваха на устните му. Как беше се извършила тая неочаквана промяна! Много време не беше се изминало от първия концерт и младото момиче не много нещо можеше да спечели. Кое тогава даваше тая чистота и нежност на тоновете, тая задушевност и топлота на всеки звук? Неотразимо и силно тая музика завладяваше, трогваше и увличаше. И сам той, тънкият и строг критик, забрави да следи, да проверява и проучва, наведе глава, пепелявата грива скри лицето му и, както всички други, слушаше, забравен и унесен.

Номерата бързо се редяха след други. И всеки път бурята на аплодисментите ставаше по-силна и по-неудържима. Но когато последният звук, изтеглен изпод лъка на младата артистка, подсети публиката, че програмата е изчерпана и концертът се свършваше, тогава всички, обзети от някакво егоистично и неутолимо желание да искат още и още, станаха, очите им горяха, пляскаха с ръце, викаха, тропаха, викаха „Браво! Браво! Бис! Бис!“ Виковете и аплодисментите замлъкваха за малко, но веднага пак се подемаха, растяха и се усилваха в бясна и страховита буря, в която сякаш се тресеше и люлееше цялото здание.

Развълнувана и страшно бледна, младата артистка едвам слезе от сцената и уморено падна в мекото кресло. Господата в черните дрехи и с широките нагръдници, нежните лели и братовчеди я заобиколиха с шумни поздрави. Старите й родители, трогнати и обезумели от радост, бършеха просълзените си очи. „Какъв успех — викаше Борис, — какъв колосален успех!“ „Какъв успех — повтаряха несъзнателно като ехо всички, — какъв колосален успех… Но, Аня, какво имаш?“ — питаха те, като гледаха, че младото момиче беше затулило лицето си с ръце и нервно потреперваше. „Нищо — казваха други, — нека си поплаче. Това е от радост. Разбира се — такъв успех!“

А тя лежеше в креслото със закрити очи и потръпваше, като простреляна птица. И всичката й скръб, която доскоро ридаеше под нейния лък, доизливаше се сега в тия облекчителни сълзи. „Далеч, далеч, към сините планини!“ — мислеше си тя. Той върви под по-желтелите кестени, навежда се над нея и тихо й шепне, усмихнат силен и тъй добър! Мигновен блясък едвам сега озари в паметта й нещо подобно, което отдавна беше виждала на сцената. Да. Пер Гинт. Той е отново при майка си — добрата и бедна майка Озе! Държи ръката й в своята и й разказва — за чудното щастие, което ги чака, за разкошните екипажи, които през тъмната гора ги отвеждат във вълшебния замък Сориа-Моря…

Но бурята в салона ставаше все по-силна, все по-настойчива и неукротима. Откъм кулисите скочи Борис. „Аня — завика той, — салона ще съборят! Излез, не може. Виж, измисли нещо, импровизирай, но излез!“

Тя стана, все тъй бледна и уморена. И почувствува сега, че една само песен звучи във всичките фибри на душата й — тихата и нежна песен на Солвейг. И без да продума нещо, тя тръгна към сцената.

Нова буря от ръкопляскания я посрещна. Но всичко това скоро спря и настъпи безмълвна тишина. Тя пристъпваше, не вървеше, а като че ли някаква безплътна и бяла сянка идеше, леко и плавно. Поклони ли се — никой и това не забеляза. Всеки унесен слушаше и някакво странно преобразуване ставаше с нея на сцената. Бледното лице със спуснати клепачи като че чезнеше, чезнеше и цялата й фигура в някакво неясно бяло петно. Виждаше се само лъкът и хубавата бяла ръка, която плавно се движеше. Само това. И още някоя душа, която говореше, пееше и ридаеше в струните на цигулката.