Йордан Йовков - Трета смяна

Трета смяна часови пред позицията тази нощ беше Петранов, даскалът, както войниците го НАРИчаха. Макар да беше влизал в няколко сражения ВЕче, но в ротата той беше сравнително отскоро и за първи път му се случваше да постъпи на такава служба. И когато към полунощ смени другаря си, взе от него кожуха и плъстените чизми и остана сам, едвам сега почувствува колко положението му е сериозно. Свой опит той нямаше и едничкото нещо, което можеше да го упъти, това бяха познанията му от словесното, преподавано неведнъж от подофицера Цолов. „Пази будно, не седи, не спи, не яж, не пуши! Спотайвай се, па се оглеждай, поспирай се, па се ослушвай! Щом видиш врага — кажи!“ Тия и още много такива правила се заредиха сега в ума на Петранова. Той ги беше запомнил добре, защото Цолов умееше да ги облича в точни изрази, стегнати и кратки, като поговорки.

Беше ясна зимна нощ. Пред позицията се разстилаше равно заснежено поле, което незабелязано се снишаваше надолу, към Серет. Месец нямаше, но от белината на снега и от сиянието на звездите тъмнината се разредяваше и в един доста голям кръг наоколо ясно можеше да се вижда. По-нататък вече всякакви по-определени очертания липсваха и всичко се сливаше в една мъглява дрезгавина, тайнствена и бездънна, над която се разстилаше небето, съвсем черно, гъсто посипано със звезди, тъй трепетни и ярки през тия студени нощи.

Петранов почна да се разхожда покрай телената мрежа. Колкото и да се вглеждаше и ослушваше — нищо подозрително не можеше да забележи. И за да мине времето по-леко, той се опита да мисли за нещо приятно из миналото си, но мисълта му постоянно се връщаше върху службата му — трета смяна, време, когато всичко можеше да се случи. И много уроци пак си припомни той от словесното и начина, по който ги преподаваше Цолов. А той си имаше свой собствен метод, духовит и много оригинален.

Бяха, например, някъде на почивка и правеха учение. Изведнъж Цолов спира редицата и докато всички мислят, че ще прави бележки за някоя грешка, той минава пред тях, опира се с двете си ръце върху пушката и неочаквано започва:

— Ахпапов! Я ми кажи ти кои са частите на мерника.

Никой не очакваше тоя въпрос. Всички знаяха да си служат с мерника, знаяха може би и наименованията на частите му, но в тази минута мислите им бяха тъй далеч от всичко това, че не можеха да се досетят. И Ахпапов, след като беше се обадил с думите: „Аз, г-н старши!“ — тъй си и остана като треснат. Мълчи, само мърда устни под големите си мустаци н мига. Отговорът, разбира се, се намираше най-после, но тоя сюрприз тъй беше изострил вниманието на всички, че никога вече частите на мерника не можеха да се забравят. Цолов умееше да подготвя съзнанието на учениците си, както грижливо се изчистя черната дъска, на която вече може да се пише отчетливо и ясно.

Друг път, след като беше говорил за значението на неприкосновения запас, той изведнъж запитваше:

— А когато си на пост в стражево охраненне и оглеждаш местността, защо трябва да преброиш и колко трънчовки има?

Цолов наричаше трънчовка всеки шубрак, какъвто и да е. Ахпапов, като най-стар и с отслабнала памет, биваше обикновената жертва на тия внезапни атаки. Той и сега стоеше ням, като риба. Да се разгледат добре храсталаците пред поста, в това имаше смисъл, защото в тях може да се спотайва някой. Но защо да се преброят?

— Затуй — отговаряше Цолов, — защото, ако само ги погледнеш, ще речеш: „а, трънчовки, колкото ще да са, все трънчовки“ — и отминеш. А някой изтръгнал една трънчовка, скрил се зад нея и иде, иде… Погледнеш пак, но не познаваш — „и одеве толкоз бяха“ — и пак заминеш. А оная трънчовка върви, когато не я гледаш, дойде до тебе и изведнъж, хоп — изскочи някой и те залови за гушата… Да!

Петранов си спомняше всичко това и повече от всеки друг път чувствуваше колко Цолов беше прав. Защото той не преподаваше някаква отвлечена наука, а действителни случки и наблюдения, почерпени из собствения му живот, богат с приключения и подвизи.

Беше се изминало повече от час. Петранов продължаваше да се разхожда покрай телената мрежа, която се чернееше над снега, като гъста паежина. Нищо не се забелязваше напред, ни глас, ни никаква светлина. По едно време отзад снегът захрущя и се зачуха стъпки. Идеха двама души откъм окопите.

— Кой е? Стой!

Никой не се обади и Петранов по-троснато извика — втори път.

— Е, де, не викай! Свои сме — обади се познат глас.