Йордан Йовков - Край Одрин

По-нататък е друга, също такава редица. Вцепенени, замръзнали в някакъв внезапен ужас хора, запазили позите и жестовете на стремителното си движение напред, подобно на вкаменените в един миг шествия на легендите. Но аз не искам и не мога да се приближа. Гледам отдалеч. Едри, снажни хора, с черни, широки лица, навярно всички от далечните пустини на Анадола. Всички бяха редифи. Това ясно се виждаше от разхвърляните навсякъде вещи, извадени из раниците им. Какво нямаше тук. Ръчни медни воденици за кафе, джезвета, фйлджани, железни сачове за акатми. После чорапи от дебела, груба прежда, фланели, ризи. И ясно и изведнъж изпъкваше пред мене тъжната интимност на семейството, трагичната участ на човека, на бащата. Нима в тия мъртъвци можеше да се вижда врагът, нима имаше място за ненавист, за мъст? Тия ризи, тия бедняшки, прикърпени дрехи, и те са били грижливо сгъвани с треперящите пръсти на някоя любеща ръка, и върху тях са падали едрите, горчиви сълзи на раздялата.

Дълго време бродих между тия трупове. Наблизо и надалеч те лежат неподвижни, в мълчанието на тихо и няма страдание. Едно тъмно и зловещо тържество на смъртта. А денят е тъй хубав и светъл, слънцето тъй нехайно и щедро пилее сребърни лъчи, небето се издига тъй високо и тъй безстрастно синьо. И струва ми се, че тия мъртъвци, над които не пада ни една сълза, над които тежи само безсърдечно равнодушие и отчужденост, отнасят за всякога в блуждаещите си души голямата печал на горка самотност.

Един санитарен войник ми казва, че наблизо в един дол намерил ранен турски подофицер. Навярно фелдфебел. При него имало наши офицери, разпитвали го, приказвали с него. Отивам и аз там. Един млад, хубав, но страшно изнемощял момък. Четири дни той е стоял в калта, в дъжда, без хляб, без помощ. Вода, както разказваше, пил от локвите. С дрипи, откъсани от собствените си дрехи, превързал сам раните си. Ранен и в двата крака. Боял се да не го убият и затова не викал, крил се между убитите. Но в тоя човек все пак беше останала една мъжествена твърдост, един античен стоицизъм. В него имаше нещо от древната, легендарна храброст на турския войник. Задаваха му разни въпроси. Той отговаряше умно, спокойно. Отговаряше въздържано и с достойнство дори и на обидни и неуместни въпроси.

— Какво ще кажеш за нашите войници? — питаха го.

— Ах, храбри момчета. Браво! Бият се добре. Храбри, храбри момчета…

Питаха го още как се е развил боят, де е бил сам той, какви разпореждания е давал. Раненият обясняваше търпеливо, кротко.

— Че с какъв ум сте тръгнали да се биете с нас? — обажда се някой.

Чаушът поглежда в недоумение, аз срещам за минута умния, тъжен поглед, сянката на голяма горест помрачава бледното лице и едва чуто, като че за себе си, той казва:

— Ех, какво да се прави. Ватан!

Той гледа някъде на юг и дълбоко въздиша. В очите МУ поглежда безмълвната молба да бъде сам, да не го заставят да говори повече. Идва кола и го прибират. Там имаше още двама намерени ранени турски войници. Как много говореха немите и тъмни погледи, с които се посрещаха едни други тия хора.

Отиваме в селото. Всичките следи на една току-що преминала, опустошителна буря. Много къщи са повредени от гранатите — зеят, като рани, широки отвори. Из улиците се скитат цели стада кучета, необикновено зли и настървени. „Яли са човешко месо“, обяснява един войник. Хора в селото почти няма. Върнали са се само някои от мъжете, българи.

Няколко часа по-късно аз напущах това скръбно, разрушено и опустошено село, в което сякаш се беше скрила и спотаила самата смърт. Минавах покрай последната, най-крайна хижа. Наблизо до нея се виждаше нов гроб с бял, дъсчен кръст. Една стара жена лепеше с глина изкривените стени. Тя се мъчеше да затули тия дупки, които гранатите бяха открили. Нещастието за нея може би не беше нещо повече от това.

— А тоя гроб чий е, бабо?

— Шест момчета заровиха там. Ваши момчета.

Тоя гроб беше само няколко крачки от малката къща. Върху него имаше китка увехнали цветя и угаснала недогоряла свещ.

Аз отминах. Приведена пак, старата жена продължаваше да лепи стените на малката хижа.

През целия ден почти се чуваха топовии гърмежи на изток. Това бяха дните, когато ставаха боевете при Люле Бургас. Но за това не знаехме още. Ние следяхме тия гърмежи с безпокойство и затаен страх, следяхме ги, ту в предчувствието иа някаква непоправима несполука, ту в радостно упование и надежда. Пред нашите позиции беше тихо. Все тъй мълчаливо се очертаваше на хоризонта далечната линия на фортовете, тъмният, изправен гребен на Айваз баба и призрачният и хубав силует на Султан Селим.