Йордан Йовков - Край Одрин

— Благополучно, господин подпоручик. Будни са часовите. Нищо няма…

— Благополучно? Добре, добре, легни си пак. Той се скрива и някаква сладостна вълна залива и гали душата. Колко добри, колко чисто и беззаветно предани са тия млади момчета!…

В полудрямка минава почти час. През всеки няколко минути аз отварям очи и гледам часовника. Той тъй бавно върви и още тъй зловещо-потайна и черна е нощта. Непрекъснато вали дъжд и далеч глухо и тежко проехтява гръмотевица. И отново тая дълбока тишина, в която ми се струва, че всичко спи — и войниците в окопите, и часовите. Аз не мога повече да търпя, не искам да будя пак ординарците и ставам. Излизам навън. Очите ми, несвикнали още с мрака, не виждат, някакви петна само играят и трептят пред мене. След малко виждам слабо вече, разбирам де съм и тръгвам към окопите. Нарочно оставям саблята слабо да звънти — тъй войниците ме познават и не ме вземат за чужд. Надничам в окопа: свити, с дигнати яки на шинелите, с кръстосани и скрити в ръкавите ръце, между които изправени нагоре се издигат пушките, войниците спят един до други, тъй както са наредени, безмълвни, неподвижни. Спят всички.

— Буден няма ли някой тук?

— Будни сме господин подпоручик — обажда се добродушно и просто някой. — Може ли да се спи в такъв дъжд?…

Но аз чувам хъркане, виждам редица неподвижни фигури. Мнозина, разбира се, спят. Но нищо. Достатъчно е, че има будни.

Излизам пред окопите и наблизо намирам часовоя.

— Има ли нещо?

— — Нищо няма, господин подпоручик. Пружока само свети. Нямат работа!…

Това ме кара да се усмихна. Пружокът — да, само той свети. Ето, ярката светлина е върху нас. Ясно виждам часовоя: младо момче, яката на шинела изправена, едната ръка в джеба, пушката преметната на ремък. Той е цял измокрен, върху ножа му, покрит с дребни капки, блещи сиянието на прожектора. Тъй е седял в мрака и досега, сам, буден, внимателен, Каква покорна, някак нехайна доброта, упорита и честна издръжливост. Не, той никога не ще изневери на дълга си, никога!

Прожекторът премества другаде погледа си и аз повече не виждам войника. Но връщам се успокоен и доволен. Далеч на север забелязвам пак тайнствения и самотен огън. Огънят на Странджа, на високия планински връх на старата граница. Някой редовно всяка нощ запалваше тоя огън, някой там бди, гледа. Там зад тия планини, които сега не се виждат, хиледи изнемогват в безпокойство и грижи, хиледи души в трепетно упование и любов се взират през това голямо, огнено око, надяват се, очакват, следят ни. Тия, които ние в един тъжен есенен ден оставихме там с просълзени очи, с присвити сърца. Но бъдете спокойни! В тая бурна и тъмна нощ, пред нас и пред вас, той бди. Пороен дъжд го плиска, леден вятър брули загорялото му бронзово лице. Той бди. Вие може би виждате как бялото сияние на прожекторите и минутният кървав блясък на светкавиците греят в ножа му, оглеждат се в очите му, взрени напред. Той бди. Той е смел, храбър, честен и добър.

Бъдете спокойни!…

Ние изпращаме тая нощ с едно облекчение. Нищо лошо не се случи. Скоро ни сменяват и примамвани от почивката, която ни чака, бързо закрачваме към Ортакчи.

Заредиха се еднообразни дни. Ние редовно отивахме на позицията, сменявахме се, нощувахме в село и отново отивахме там. Еднообразна и мъчителна служба, ясни слънчеви дни в окопите, отпред зловещото мълчание на фортовете, мрачният гребен на Айваз баба и някъде по-далеч — грациозният силует на Султан Селим. И тъмни, дъждовни нощи. Нощи на безпокойство и трепетно очакване, нощи без месец и без звезди, но изпълнени с фееричната игра на сиянията от прожекторите. А на север — загриженото огнено око на старата граница…

Изминаха се тъй десетина дни. Ние знаяхме вече за голямата победа при Люле Бургас. Но значението и размерите на това сражение, както и първото при Лозенград, научихме много по-късно.

Една нощ, когато бяхме на почивка при Ортакчи, повикаха ни при дружинния командир. Както всякога при тия неочаквани повиквания, ние бързахме в тревожните предчувствия за беда или опасна някоя изненада. Но заварихме майора весело разположен.

— Господа — обърна се той към нас, — направете си още сега разпорежданията. Утре заминаваме за Лозенград.

Той ни прочете след това и самата заповед за марша. Но де собствено ще идем в Лозенград? Или може би по-напред? Губехме се в най-странни предположения и догадки. Майорът следеше мълчаливо и в очите му поглеждаше дяволита усмивка. Той таеше нещо хубаво и ново, което не беше още казал.