Йордан Йовков - Наблюдател

Заставата си имаше отделен наблюдател към морето — опълченеца Адамов. Редовно всяка вечер аз четях съобщенията, които той изпращаше. Пишеше ги грижливо, почеркът — черковнославянски, началната буква голяма и украсена. И по вънкашността си, и по тържествения си тон тия записки на Адамова напомняха древен манускрипт. Например той пишеше: „В ч. 7 и 35 мин. преди пладне яви се параход на южния хоризонт. Беше тип Жан-Барт и бързина имаше голяма. В часа 8 и 12 м. беше срещу поста Булаир на 32 клм. от брега; в часа 10 срещна в морето две гемии, спря ги и приказва с тях 32 минути. В часа 11 и 8 м. той же параход стигна южния край на Тасос и възви на север. В часа 12 и 45 м. изчезна по посока към Кавала.“

В тия записки на Адамова можеха да се намерят места, в които имаше увлечението на наивен художник, но думите: около, може би, приблизително — липсваха съвсем. Адамов беше стар моряк и разбираше от работата си. Той следеше неприятелските параходи с педантичната точност на учен и с будното внимание на детектив.

Адамов беше служил на разни параходи, видял беше далечни страни и на всички езици говореше по малко. Имаше твърде оригинална фигура: висок и сух, черно, грапаво лице, черна брада, тук-там прошарена вече, пресипнал глас и по цялата широчина на челото — един белег от заздравяла рана. За гласа си той казваше, че пресипнал от настинка, но за историята на раната обикновено мълчеше и само леко се поусмихваше с крайчеца на устните си. Напоследък той е бил пилот в едно портово капитанство и още носеше матроската си униформа. Лулата никога не снемаше от устата си.

В заставата всеки ден се случваше по нещо. Докарваха някой контрабандист, заловен някъде по границата около Кара су. В двора той седеше между часовите и поглеждаше замислено и плахо, като дивеч, попаднал в примка. Връщаха се войници от града и донасяха новини. Или някой началник минаваше. Това бяха малки случки, които внасяха разнообразие и за минута отвличаха вниманието другаде. Но Адамов беше откъснат от тоя живот: цял ден той си стоеше на височната до брега и гледаше морето. Само вечер, когато се стъмнеше и повече не можеше да се наблюдава, той слизаше до заставата, донасяше съобщението си и си вземаше провизии за другия ден. Беше доста далеч и той идеше с едно магаре. Аз чувах стъпките на добичето по каменните плочи на двора и пресипналия бас:

„Стоп, машина! Сто-оп!“

Сега заставата се изпълваше с глъчка и смях. Около Адамова се събираха всички войници. Той разказваше всичко, което беше видял през деня в морето, какъв параход минал и накъде отишел. Но тежко и горко на това младо момче, което случайно също е забелязало нещо и непредпазливо кажеше, че тоя параход е бил броненосец, когато всъщност е бил торпильор. Адамов най-жестоко осмиваше тия профани с морското дело. После наставнически и надълго обясняваше какво нещо е броненосец и какво — торппльор и неусетно довеждаше разговора до морската битка при Скагерак. Тук Адамов не позволяваше никому да се обади и дори ставаше опасен. Но войниците го познаваха добре. Скоро той изпадаше в добродушен н весел тон, шегуваше се, разказваше анекдоти, които започваше всякога еднакво: „Веднъж в Порт Саид“… Или: „Като стигнахме в Пирея“… Сега вече войниците най-много обичаха да го слушат. Около него гърмеше лудешки смях, но Адамов запазваше сериозното изражение на лицето си и само лукаво примигваше над лулата си.

Адамов се отбиваше и при мене. Още в коридора чувах как важно говореше на ординареца: „Доложи на поручика… ще искам някоя инструкции.“ Но както всякога, ние приказвахме повече за морето, за бурите и корабокрушенията му. Нови инструкции той не получаваше, освен всякога една и съща: да внимава и да наблюдава добре. Но аз не пропущах да похваля точността и хубвия стил на съобщенията му. Като всеки автор, Адамов се поласкаваше твърде много и си отиваше доволен. Това скоро се разбираше. На двора го чакаше магарето, стегнато и натоварено от войниците. Чуваха се няколко твърде немилостиви удари и бодрият моряшки вик: „Хайде! Вирра!“

Повече от час-два Адамов не оставаше в заставата. Но той обичаше усамотението си, защото беше близко до морето. Често, когато не се виждаха параходи на хоризонта, той слизаше на брега. Сега Адамов имаше доволния и щастлив вид на собственик, който заобикаля имението си. Виждал съм го застанал до самата чърта на водата, в характерната за моряците поза: малко разкрачен, ръцете отзад, лулата в уста.