Йордан Йовков - Паметният ден

Ние пак вървяхме наедно с Рандев и сега не приказвахме за нищо друго освен за войната. Срещу нас, пеши и възседнали на магарета и коне, идеха старци и жени. Отиват при войниците, но не знаят дали ще ги сварят. Ние се обръщаме и им посочваме високия хълм, клокочещ и шумен, като внезапно избухнал вулкан. Но те ще сторят по-добре да се върнат — войниците вече заминават.

— Война, война има! — казват им войниците.

Но те вече знаят, знаят! По-бързо от светкавица злокобната вест е обиколила навсякъде, проникнала е до всяко огнище. Сърцата болезнено са се свили н широко разтворените и плахи очи напразно са потърсили в онемелите дворове липсалия брат, липсалия баща, едничкия може би син.

Тихо плачещи, жените отминават.

Ние се спираме след малко — почивка. С Рандев постанахме на края на колоната. Пред нас стоеше старец. Навярно сляп — изпод кървавите, подути клепачи гледаха бели, безжизнени зеници. Водеше го малко, плахо момиченце. Далечният хълм на Шахлии все още не беше замлъкнал. Но от тая височина, на която почивахме, ние учудени се заслушахме. Достигнаха до нас неясните широки вълни на мощни, бурни викове. Да, ура, пак ура. Ура от Хасъмбеглии, дето беше нашият полк, ура от Урумбеглии, бивака на 42. полк, ура от Казълагач — шумните полкове на първа дивизия. От всички страни се издигаха тия буйни викове, разливаха се и пълнеха небето — широко и страховито бучение на невидим океан.

Слепият старец стоеше заслушан, и той сякаш вцепенен пред тоя тъмен, стихиен тънтеж. Малкото момиченце държеше треперещата му ръка и изпод тъмните, гъсти ресници плахо ни гледаше с големите си, черни очи. Рандев се приближи към тях:

— Къде бе, дядо?

— Аз ли? Исках да видя момчето. Но не ще мога… Нека бог да го поживи, бог да го поживи…

И все така загледан и заслушан, след малко пауза той прибави:

— Бог да ви поживи, деца. Всичките… всичките…

Той стоеше изправен, безжизнените му очи с взираха далече, бледните му устни шепнеха нещо — молитвената поза на трудещия се човек, изправен пред слънцето, пред слога на засятата нива и тихо призоваващ десницата на бога.

Отново поехме нашия път.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7936]

Последна редакция: 2008-05-25 10:00:00