Йордан Йовков: Отвъд

— Момчета, виждате ли това — топ широко размахваше ръката си към полето, — всичко това е наше!

После той бутна коня напред, приведе едрата си снага над него и доволен и усмихнат, запуши чибука си. Тъй просто и сърдечно той прогласи анексията на превзетата вече територия.

Крайният пункт на днешния ни марш беше с. Ташла муселим. Мръкваше се. Над безлюдните, посърнали полета падаха мъгливи дрезгавини. На запад между разкъсаните облаци и тъмната линия на хоризонта блещеше ярка, златожелта ивица от небето. И върху пламтящия фон на тая ивица видях да се очертават далеч тъмните силуети на хиледи хора. Идеше глух тънтеж на кола и оръдия. Тъмните фигури се издигаха и снишаваха в ритъма на крачките, объркваха се като клокочещите води на извор или кипешите потоци на мравуняк, но все напредваха уверено и твърдо. И над тия безбройни силуети в запаленото вечерно небе сякаш се чертаеше увлечението на една непоколебима мисъл, мъжественият устрем на една стихийна воля. Да, това са наши. Това е 2. бригада, която виждаме вече втори път. По успореден път па тях вървяхме ние и краят на нашата колона се губеше далеч към Домкьои. Вляво сред падналия вече мрак не се виждате нищо, но редките топовни гърмежи, които идеха оттам, показваха, че по друг успоред път става същото. Сега едвам ясно си представям тая грандиозна и импозантна картина. По успоредни пътища, с почти допрели рамене, многобройни колони, подобно на исполински скорпиони, бавно и страховито пълзяха в мрака на тая вечер. Надали някога е имало подобно втурване в чужда земя. От склоновете на Сакар и Странджа спущаха се тия безбройни полкове, живи потоци от хора които след няколко дни само щяха да облеят полетата на цяла Тракия.

Изминахме още няколко километра и пртъмня. Нощта беше тъмна и безлунна. Ставаше вече опасно да се продължава пътят така. Една войска в походния си ред е всякога най-малко готова за бой, особено пък нощно време. Отдясно и отляво на нас се чуваха чести изстрели. Войниците станаха неспокойни, патрулите се губеха в мрака. Всяка минута ние можехме да се натъкнем на опасна изненада. Чувствуваше се от всички, че се върши нето лекомислено и опасно, върху дутите тежеше огорчението на една голяма грешка.

Пред с. Пашакьой се случи една малка безредица. Авангардът беше преминал вече селото. Влизахме и ние — началото на главните сили. Изведнъж наблизо пред нас в селото се чу тропот, неразбран и смесен шум. Срещу нас тичаха войниците от телефонната команда. Подпоручик Рандев беше на стотина крачки напред с челния отряд. Чух тревожната му и висока команда: „Вляво във верига!“ Без да губя време, като помислих, че сме попаднали на засада, направих същото. Няколко секунди напрегнато очакване. Наблизо в една къща някаква жена излезе с лампа в ръце надникна и се скри. Никакъв неприятел. Чувахме вече майора безмилостно да ни ругае. Продължихме пътя си. А причината на всичко това беше просто смешна: няколко турски войници, християни, скрити в селото, излезли да се предават. Но безоръжните телефонисти ги вземат за цял турски отряд и одарят назад. Редът бързо се възстанови, но тая малка безредица премина като вълна по цялата колона на бригадата.

Пашакьой беше чисто българско село. Из улиците преминахме бързо, без най-малкото спиране и все пак посрещането ни от бедните тия хора остави у нас сякаш виденията на сън, И млади, и стари бяха излезли навън. Носеха котли не вече с вода, а с вино, раздаваха хляб на войниците с треперещи ръце и просълзени очи. И как странно и хубаво звучеше родният език от техните уста! Видях майки, които издигаха високо малки деца, за да могат да видят войниците, видях напети моми с открити, доверчиви очи, видях побелели старци в набожни и мълчаливи пози. На едни ъгъл стоеше селският поп, бледен и слаб. Той безмълвно благославяше и не зная защо, войниците се спущаха и му целуваха ръка. Тука наблизо видях и трогателна и незабравима сцена. Висок и снажен селянин, пиян от тая безумна радост, говореше нещо към нас. После той се обърна, спусна се с издигнати ръце към друг селянин. „Братко, най-после!“ — извика му той и лудо го запрегръща и зацелува.

Отминахме, погълнати отново от мрака на нощта. Приведен върху коня, аз мислех за тая чудна сцена. „Братко, най-после!“ Не беше ли това облекчителната въздишка след дълго и мъчително страдание, не беше ли ликуващият вик пред чудото, което се твореше? И помня — светла радост обливаше душата и ясен, като догма, ставаше смисълът на тая подета като буря война.