Йордан Йовков - Частният учител

— Добър ден! — извика тя. — Аз закъснях, прощавайте! Боже мой, колко е хубаво тука!

Фелдшерът и подпоручикът станаха. Изправи се и Палазов. Тя подаде бялата си, отрупана с пръстени ръка най-напред на подпоручика, след това на фелдшера и сякаш нарочно, за да ги остави да я погледат по-свободно, само гледаше слънчогледите, цветята из лехите, буйната зеленина, която пълнеше градината. Лек и приятен парфюм се носеше във въздуха около нея.

— Позволете, госпожице — обади се подпоручикът, — да ви запозная! Г-н Палазов, учител. Г-ца Елиза Шмид.

Като че едва сега тя забеляза Папазова, погледна го, обля го с меката светлина на очите си и му подаде ръка.

— Вие учител ли сте? — каза тя.

— Да, госпожице.

— А аз мислех, че сте артист.

— А! И артист е той, Станчо! — извика подпоручикът. — Артист е той. Наоколо из селата, колкото представления станат, не могат без него. И все царските роли играе.

— Така ли? — засмя се г-ца Шмид. — Значи, пак съм познала, че сте артист.

— Да, артист съм, само че не съм бръснат. Фелдшерът и подпоручикът се изсмяха. Г-ца Шмид измери с очи Папазова, вгледа се в гримасата на лицето му и някаква изненада намали и прибра усмивката й. Когато сядаше на стола си, тя все още продължаваше да го гледа.

— Какво казахте? Аз не чух — каза тя.

— Г-н Палазов съжалява, че не бил се обръснал — обясни подпоручикът.

— Това е без значение — каза тя, като гледаше тоя път Палазова сериозно и без усмивка, съсредоточена в някаква мисъл, която беше в очите й, но която не искаше да изкаже. — Вие и тъй сте хубав! — прибави тя и се засмя, както по-рано.

Палазов се посмути и наведе очи. Но г-ца Шмид като че съвсем го забрави, обърна се почти гърбом към него и заговори с подпоручика. Палазов не слушаше какво говорят, но внимателно наблюдаваше г-ца Шмид, Едно нещо го беше учудило: тая жена беше циркова ездачка, а съвсем не приличаше на ония жени от същата тая професия, които Папазов беше виждал по панаирите, надапани с пудра и червило, разюздано весели, нахални и противни. После друго: тя беше чужденка, а това по нищо не личеше в говора й.

Отпуснат на стола си, с преметнати един върху други нозе, твърде хубав с черната си като смола коса и мургаво лице, млад, весел, подпоручикът говореше с нея свободно, дори небрежно, като че искаше да подчертае близостта, която вече съществуваше между тях. Това ядоса Палазова и той изведнъж се разкая, задето беше дошел тук, без сам да си дава сметка защо. По-добре щеше да бъде да беше отишел направо в хана. Сарандовица, младата, обичаше да приказва с него и ставаше тъй весела, когато той биваше там.

Дойде и другият артист, другарят на г-ца Шмид. Той беше доста възрастен човек с побеляла на слепите очи коса, пълен, червен. Запознаха го с Палазова, но той го и не погледна и се заприказва с фелдшера. Подпоручикът стана и отиде да се кара със Сарандовица заради лошата прислуга. Г-ца Шмид остана някое време в същата поза, както беше стояла, докато говореше с подпоручика, гледаше някъде п пространството и удряше с бича по високите си обуща. Изведнъж тя се възви към Палазова, изгледа го и каза:

— Вие като че сте боледували?

— Аз? Не, нищо не ми е.

— Лошо плащат на учителите — каза тя и погледът й ходеше по оръфаните крачоли и изтрити лакти на Палазова. — А може би имате и близки да издържате, майка, може би?

— Да, имам майка — отвърна с наведени очи Палазов, неочаквано и за самия него обхванат от такова вълнение, че усети очите си да влажнеят. — Майка ми е стара. Не живее при мене, но аз се грижа, колкото мога, за нея.

— Не мислите ли, че ако не обичахте да играете по представленията, щяхте, може би, да се наредите по-добре? Отдавна трябва да имате тая слабост. Не се ли разкайвате?

— Не — отвърна решително Палазов и тоя път спокойно издържа погледа на г-ца Шмид.

— Трябва да сте много смешен на сцената. Много трябва да ви се смеят.

— Смеят се.

— Но аз виждам, че на вас се смеят всякога. Смеят ви се всички. Ето сега, например.

— Е, да, смеят се — нехайно някак каза Палазов. — Нека се смеят. Че и вие не се ли смейте?

— Аз? Не, аз не се смея! Смея се, но моят смях е друг, вие трябва да разбирате това. Моят смях съвсем не трябва да ви обижда. Слушайте — каза тя малко по-тихо, но настойчиво и накара Палазова да издигне очите си. — Аз искам да поговоря с вас. Ще поговорим за една работа! После — довърши тя бързо и се обърна, като чу, че наблизо зазвънтяха шпорите на подпоручика.

Слънцето беше превалило и грееше само по върховете на овошките. Градината цяла беше в сянка, зеленината изглеждаше сочна и влажна, слънчогледите отпуснаха главите си, във въздуха се понесе силният дъх на босилека. Слугите, подплашени от подпоручика, се разтичаха между хана и градината, разговорът и веселието се оживиха. Палазов винаги е бил весел и винаги беше правил смехории, но сега изпадна в една трескава и луда веселост, стана наистина духовит и изобретателен. Под всичко онова, което ставаше, той чувствуваше дълбоко в себе си нещо, което топлеше и радваше душата му. Между него и г-ца Шмид имаше една тайна. Той не се опитваше да разбере каква е и какво ще му донесе, но чувствуваше, че е нещо хубаво. Решително, това ставаше за първи път в живота му! И той говореше непрекъснато, а мимиката на лицето му се менеше най-чудновато и най-смешно. За нищо друго вече не можеше да се подхване разговор, нито пък оставаше време да размени някой отделно някоя дума. Говореше само Палазов и всички гледаха само него.