Йордан Йовков - Чифликът край границата

Без да погледне повече към него, Нона тръгна към станцията. Пред вратата я посрещна Милчевски.

— Какво търсите тука? Как додохте? — плахо и шепнешката продума той. — Не ви ли срещна някой?

— Кой да ме срещне, Гърдю ли? Ей сега го видях.

— Не Гърдю, не. Други селяни, много селяни не ви ли срещнаха?

— Боже мой, че какво има най-после? — учуди се Нона.

— Елате, елате, ще ви кажа. — Милчевски въведе Нона в станцията и когато тя седна на един стол, той й каза: — Лоши новини. Навсякъде има бъркотии, размирици. В селата има бунт. Говорих тази сутрин по апарата, а сега не ми отговарят, може жицата да е прекъсната. Лошо, не знам… такова, туй, какво ще правим.

— Но тук няма нищо — каза Нона.

— Как да няма? Не виждате ли — кръчмата затворена, кмета го няма, стражарите ги няма — казват, избягали в града. Селяните се събират долу в крайната махала и такова, туй… аз седя тук и какво ще стане с мене, не знам. Но вий недейте се бави, идете си веднага.

Нона стана и тръгна да излезе, но се спря.

— Галчев го няма — каза тя. — Бях на поста, няма го. Войника ми каза, че заминал по границата.

— Заминал ли? — учуди се Милчевски. — Такова, туй… туй не ми се харесва, щом е заминал…

— Защо, какво има? — каза Нона и изведнъж, като че отмаля и седна на стола. — Вий трябва да знаете нещо, защо криете?

Милчевски обърна към нея бледното си изпито лице.

— Нищо не крия, г-це, какво ще крия. Аз такова, туй… казвам само, че положението не е розово. Какво ще крия.

— Аз няма да си отида — каза Нона. — Тук ще стоя, какво ще ми направят. Йосиф не е ли тук? Йосиф ми е близък, Йосиф няма да позволи да ми направят нещо. Какво? — попита тя, като видя, че Милчевски клати глава. — Не вярвате ли, че Йосиф ще се застъпи за мене?

— Йосиф не е тука. Такова, туй… туй, дето става днес, таквиз като Йосифа го правят. От три-четири дни Йосиф изчезна оттук. И казват, че заминал с чета.

— С чета? Каква чета?

Милчевски подигна рамене и нищо не каза. Нона потопи очи в земята, позамисли се и скочи. Тя се упъти към кабриолета си. Милчевски вървеше след нея.

— Вий си идете. Такова, туй… то няма нищо, но си идете. Най-хубаво е да си идете. И не се бойте, нищо няма. Аз такова, туй… бих дошел да ви изпратя, но, знайте, станцията, няма кого да оставя.

Нона не го слушаше, качи се на кабриолета и преди да тръгне, доде й на ум за Гърдя и се огледа наоколо. Най-напред тя не го видя — наоколо жив човек не се виждаше, — но като се вгледа по-добре, видя, че наблизо пред хотела, под сянката на един салкъм, стоеше Гърдю и гледаше към нея. Нона удари коня и без да гледа на голямата жега, още от самото място потегли в най-силен тръс. Сега едвам й стана ясно защо беше я лъгал всйникът и я обзе тревога. Не се безпокоеше за себе си, а мислеше за Галчева. Искаше да се върне на границата, но знаеше, че пак нищо няма да й кажат. Не й оставаше друго, освен да се върне по-скоро в чифлика. Тя пак шибна коня. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад, но нито от едната страна на поста, нито от другата се виждаше нещо по границата. Безлюдно и пусто беше навред.

Като стигна в чифлика, Нона разбра, че там вече знаеха какво е станало. Манолаки беше, както винаги, на чардака и пред него стояха прави всички слуги от чифлика: Малин, Мурад, Глуханека, дядо Христо. Манолаки току-що беше дал нарежданията и те, по-замислени, но и зарадвани — хората винаги се радват, когато иде нещо ново, — слизаха надолу по стълбите. На чардака при Манолакя остана само дядо Христо.

— Е, Ноне, ти беше в Сеново — каза й той. — Какво има там?

Нона разказа какво беше видяла и чула.

— Нека правят щото щат — каза Манолаки. — Ний да гледаме нази си. — И тъй като някои от слугите бяха се спрели под стълбите, като искаха да чуят още нещо, той се понаведе и им викна: — Хайде, вървете си гледайте работата! Правете каквото ви казах. Хайде!

Санка посрещна Нона на вратата.

— Ах, Ноне, добре, че си доде; знаеш ли колко съм мислила за тебе. Имаш ли писмо от годеника си?

— Нали имах телеграма онзи ден, сега нямам. Пък и не ми е до годеника, за него не мисля сега. Мисля за онез, дето са тука, дето се бият едни с други, дето гинат. За тях ми е жал…

Санка я гледаше с широко разкрити очи. Тя не разбираше добре какво искаше да каже Нона, но си спомни за Тоша, който беше се случил в града, и още по-голяма уплаха се яви на хубавичкото й лице.

— Ноне, какво ще правим сега? И Тошо не си доде. Малин каза, че видял каруци подир каруци, пълни със селяни, отивали към града. Малин се върна от воденица, той казва. Ами ако додат тука, Ноне?