Йордан Йовков - Чифликът край границата

— Сбогом ви на всички!

— Сбогом! Сбогом!

Някои, които бяха по-отзад, извикаха:

— Здраво дръжте и ний сме с вас!

— И ний идем, и ний идем!

— Не се делим от народа!

Щом останаха сами, крайненци се поотпуснаха и тъй като от седене прави бяха се уморили, едни насядаха по стоварените в навеса мертеци, други наклякаха покрай стените и запушиха.

— Е, сега какво ще правим? — каза Йови, който, както всякога, стоеше начело. — Кажете да видим.

— Какво ще правим… То се видя вече какво ще правим — каза Велко и позасука дебелите си мустаци.

— Работи му ченето на тоз главанец ей! — каза някой. — Говори, май с чиляк, като разпран.

— Говори… Остави му говоренето — махна с ръка дядо Пею. — Кажи ми ти мене таквоз, кажи ми, дето го казва, влиза ли в работа, туй ми кажи. Бе, Йове! Аз май не му разбрах, май купешки са приказките му. Какво каза, а, Йове, какво каза?

— Ехе! — извика Нейчо. — Чиляка приказва два сахатя, а той не разбрал!

Дядо Пею се обърна цял към Нейча, кипна, брадата му затрепера, но се въздържа и не каза нищо.

— Какво каза ли? — усмихна се Йови и се залови да обяснява на дяда Пея. — Каза да сме отидели таз нощ в Сърнено. Там щели да додат и от други села. Като се съберем много, щяло да се намери кой да ни поведе и да ни каже какво да правим…

— Нищо не разбирам! — каза дядо Пею и замига изпод гъстите си, спуснати надолу вежди. — Нищо не разбирам! — повтори той. — Кой ще ни води… защо ще ни води…

— Ех, дядо Пейо! — извика някой. — Много назад си останал ти!

— Я го остави! Тоз чиляк като че от небето е паднал — разсърди се Велко.

— Слушай, дядо Пейо — започна кротко Йови, като се усмихваше. — Народа не иска вече да търпи. Сега за пръв път ли ще го казваме, не го ли знаем. Та… като се съберем в Сърнено, ще ни дадат пушки и командири. След туй ще ударим на града и ще вземем властта. Ей какво каза Карталев.

— А, тъй ли? — остана като втрещен дядо Пею. — Тъй била, а?

— Тъй я! — сопна се Велко. — Йове, какво се разправяш. Ще вървим, дето са всички, и толкоз!

— Таз работа трябва да се обмисли добре — каза Йови.

Динката, с бледо навъсено лице и с увиснали черни татарски мустаци, както беше седнал върху дървата, скочи и замаха с ръка:

— Какво ще мислим бе? Какво ще мислим? Малко ли сме мислили досега. Още ли ще търпим? Сеги му е дошло времето, сеги ще се разправим. Народа ще решава сега. Хайде! Грабвайте брадвите и да вървим!

— И аз тъй ще кажа — обади се Нейчо. — Все ний ли ще теглим? Да вървим и туйто!

Някои по-млади крайненци извикаха:

— Ний сме го решили, ний отиваме.

— Ще си видим сметките с кожодерите!

— Да видим сега кой ще ни стои насреща!

Йови почака, докато позамлъкнат, и се обърна към Велка:

— Велко, ти какво ще кажеш?

Велко прекара длан по мустаците си, пламна, рече да каже нещо, но се сепна: за първи път той видя Давида.

— Ти какво търсиш тука? — сопна му се той.

— Какво ще търся. Ей тъй додох — каза Давид. — Какво, и аз чиляк не съм ли?

— Не си чиляк ти! Чорбаджийско ухо си. Да си вървиш оттука!

— Я ме остави, Велко — каза Давид, като отначало се усмихваше, но после се разсърди. — Остави ме, че не знаеш какво ми е пламнала главата. Син ми Йосиф от три вечери го няма, де е отишъл, не зная, ама виждам, че и той е тръгнал по тез работи, дето ги разправяте тука. Момчето ми го няма — завика някак отчаяно Давид, като гледаше Велка. — Дошел съм да науча нещо за него.

— Знам аз за какво си дошел. Дошел си да чуеш какво приказваме, та да го обадиш на чорбаджиите.

— За Йосиф съм дошел! Йосиф е барем с вас.

— Велко остави човека намеси се Йови. — Право казва бай Давид, че Йосиф е с нас. И той хубаво ни казваше, ама няма кой да го слуша. Остави ти бай Давида сега, кажи какво щеше да кажеш.

Велко се поизпъчи, дигна единия си пръст и каза:

— Да вървим! Туй знам аз. Както рече сватанака Динко: грабвайте брадвите и да вървим.

Дядо Пею мина напред.

— Къде бе, къде ще вървите? — бързо заговори той. — Де? Де? Кажи де? Ако е за сербезлик, аз съм по-сербез от тебе, чуваш ли? И я ги виж синовете ми, шест души са, като вълци, само да им река: дръжте! Къде ще вървиш? Какво ще правиш там? То е се едно да оставиш питомното, че да гониш дивото. Ний таквоз… нас си да гледаме, чуваш ли?… Нас си да гледаме. Сега му е времето да изорем Манолакювата нива. — Глъчката наоколо поутихна и крайненци дадоха ухо.

— А поручика? — попита някой.

— Поручика… Какво ще ни прави поручика?

— Поручика го няма — каза Йови. — Таз сутрин ми каза един войник, че го нямало. Заминал надолу по границата.