Йордан Йовков: Чифликът край границата

Галчев заходи пак из стаята. „Защо се оплаквам, че ми било тежко тук? — мислеше си той. — Защо искам да ме върнат в полка? Аз най-добре ще помогна на майка си и на сестра си, като си гледам добре службата. Какво ми трябва мене дъщерята на някакъв си чифликчия, при туй и годена? Не, аз трябва да внимавам, трябва да се пазя. Никакви увличания не ми трябват…“

Той затуй беше се заловил с канцеларската работа, която беше не негова, а на подофицера Левашки, за да устои по-лесно на изкушението да отиде в селото. И наистина, сутринта той не отиде, не отиде и след обяд. Надвечер, когато наближи да засяда слънце, излезе да се поразходи около поста и ако и да тръгнеше на запад, по същата посока, където се намираше Исьоренският чифлик, той мислеше, че не проявява слабост и не нарушава решението си, защото странеше от пътя и се държеше близо до границата.

С него тръгнаха и двете кучета на заставата — Ханджар и Видра. Те не бяха от граничарските кучета, които и сам Галчев не смееше да доближи, защото бяха недостъпни и зли като вълци. Ханджар и Видра бяха обикновени къщни кучета, на които работата беше да изядат остатъците от яденето. И докато Видра беше все пак породиста кучка, с дълга кафява козина, с умни, почти човешки очи, Ханджар беше голям овчарски пес, неодялан и тромав, кротък, приятел с всички и тъкмо поради тоя си нрав се оказа неспособен за граничарска служба и остана при заставата — вечен другар на всеки новопристигнал офицер. По-глупав от Видра, той винаги вървеше след нея, когато тя тичаше насам-нататък из тревата и душеше, и тъй като беше мързелив и тежък, никога не можеше да я достигне, все се отбиваше от половината си път, вземаше друга посока, но не снемаше очи от нея и все я следеше.

Като вървеше направо из стърнищата или попадаше на някое тънко пътче, по което бяха превозвали снопи, Галчев отиде доста надалеч и неочаквано се намери пред бостана на дядо Тодора Кутмака, при когото беше ходил вече веднъж. Той си отби, нагази направо из преплетените къпини и тръгна нататък.

Едно тънко жълто кученце, с черна муцунка и с щръкнали остри уши като на лисица, залая, като подскачаше из тревата. Около чардака и колибата не се виждаше никой. На една страна из буренака се подаваха, като върховете на калпаци, тръвни с пчели, друга беше бостанът, обграден със зелена стена от метли и кукуруз. Там, гдето бяха кошерите, на високи диреци бяха поставени тесни дървени улеи, в които наливаха вода за пчелите.

Ханджар и Видра се спуснаха подир жълтото като лисица кученце, то избяга към колибата, притисна до вратата, прибра опашката си между задните си крака и се озъби. Галчев се озърна насам-нататък. Кутмака не се виждаше.

— Ида! Ида! Тук съм! — чу се силен бодър глас иззад стената от метли, като си отваряше път с две ръце се показа Кутмака. Той беше висок, едър старец, но ходеше още прав, като само попречупваше малко краката си в колената. Над пояса си той беше само по една риза, разгърден, черната му охлузена шапка, взета сякаш от някое плашило, беше пробита на върха и оттам се подаваше снопче от побелялата му коса. Като дойде по-близо, той се засмя и протегна голямата си широка ръка, почерняла и тя като лицето му.

— Ха добре дошел! Къде да поседнем, под чердака ли? Или искаш да ми видиш къщата — каза той, като забеляза, че Галчев поглежда към колибата. — Влез де влез, бутни вратата. И там е добре, там е хладно.

Колибата вътре беше издълбана в земята, широка колкото една стая. Имаше огнище, на което не гореше огън, но около пепелта бяха наредени едно-две гърнета. По стените имаше полици с разни дреболии по тях, една пушка висеше закачена. В ъгъла зад вратата бяха струпани накуп дини и пъпеши. Миризма на пъпеши изпълваше цялата колиба. Галчев мина и седна на леглото, покрито с вехта селска черга.

— Ей туй ми е мене къщата — заговори Кутмака. — Аз си шетам, аз си готвя, кенди-баш, кенди-траш, както кай турчина. Какво да правя? Аз за бостана не ми е, бостаня кой ти гледа, ами за пчелите. Всяка година аз тук си изнасям пчелите.

Той взе една крина и седна до Галчев. И брадата му, прибрана и къса от само себе си, като подрязана брада на турчин, и мустаците, и косата му — всичко беше побеляло. Само веждите му бяха си останали още черни и очите му, живи и подвижни, гледаха внимателно и проницателно. Тоя поглед и черните му вежди, които той поподигаше нагоре, а също тъй и здравият червен цвят на лицето му придаваха нещо добро, младежко, но и лукаво в същото време.

— Не дохадяш ти! — подзе той. — Онзи старият поручик, Христев, по-често ме забикаляше, приетели бяхме с него. Аз тук, нали ме виждаш, живея си като калугер, само чакам да дойде някой, че да ме разприкаже. Какво е то? Какво намери? — каза той, като видя, че Галчев подигна нещо от леглото, гледаше го и се усмихваше.