Йордан Йовков: Чифликът край границата

— А вие разбирате ли?

— О, аз ли? Ами че вие трябва да знаете, че аз още от малка карам коне, аз, тъй да се каже, съм пораснала между коне. Но вие да не мислите пък, че онзи, който е пораснал между коне, и той сам… А! Йосиф! — прошепна учудено тя и почна да спира кабриолета.

На това място пътят правеше завой и неочаквано пред тях, малко настрана всред поляната, се показа човек, когото те досега не бяха забелязали. Той беше млад момък, рус, с гъста коса, изправена над челото му.

— А, Йосифе! Тъй ли било то? — извика Нона. — Одеве ми каза, че си имал работа, а сега се разхождаш. Браво, браво!

Момъкът не отговори.

— Слушай, Йосифе, право ти казвам, че тате иска да те види, щял да те пита нещо. Ела да идем на чифлика, ела се качи. За връщане не мисли, може да останеш.

— Не, имам работа — отвърна Йосиф.

Ако и да беше доста далеч, виждаше се, че лицето му, продълговато и румено, беше невесело, намръщено. Той и не гледаше към кабриолета, а малко настрана, после се обърна и без да каже сбогом, тръгна към селото.

— Йосифе! — извика подире му Нона.

Той и сега не се обърна. Попа погледа, погледа след него и ниско и ядосано каза:

— Проклетник!

Някое време, докато конят пристъпяше бавно, тя мълча замислена, после се обърна и погледна още един път към село. Отведнъж, без да имаше защо, тя замахна с камшика и с все сила удари коня. Изненадан, стреснат, конят подскочи и като сляп се бухна направо из нивите. Нона го оправи в пътя и пак често-често взе да го шиба. Конят се разигра, пламна, сви уши и с всички сили се понесе в галоп. А Нона все го шибаше.

Най-напред Галчев помисли да грабне юздите от Нона, да ги вземе насила дори, ако тя не ги дава, и да спре коня. После му мина през ума, че тя може да помисли, че той се е уплашил, и не направи нищо, не се хвана дори, за да се предпази, а се остави да го люлее кабриолетът, както дойде. А конят все бягаше колкото сила има, кабриолетът трещеше, някъде се удряше в някоя баирчинка и подскочеше, а гдето имаше чести завои, задницата му се полюляваше и плъзгаше ту на една, ту на друга страна. Отзад по пътя се проточи грамадна опашка от прах.

Най-после Нона заопъва юздите, конят престана да препуска, намали хода си и се спря. Веднага Нона скочи, отиде отпред, помилва коня по челото и както правят селяните, когато конете им се уморени, подърпа му ушите и го потърка по очите. След туй тя застана малко настрана и зачака.

Слабините на коня бързо се подигаха и падаха, той пръхтеше, протягаше шия и нервно дъвчеше юздата, като че искаше да се отърве от нея. Тук-таме по черната му лъскава козина се показа пот.

— Уморихте коня — каза Галчев.

Без да подигне очи, троснато и ядосано, както по-рано, Нона каза:

— Онзи ме ядоса, проклетникът!

Тя навярно чувствуваше, че Галчев я наблюдава, но не го поглеждаше, като че беше го забравила и всичкото й внимание беше обърнато към коня. Разбърканите й коси леко играеха и светеха на слънцето. И пак беше все тъй хубава, макар че нещо кораво и непокорно имаше сега в тъмните й, заобиколени от гъсти мигли очи и в малките й стиснати устни. Тя държеше камшика в ръцете си и стоеше изправена, стройна и млада буйна сила напрягаше навън изпод прилепналите о тялото й дрехи.

Изведнъж конят поизпъшка, отърси се, дори откъсна стрък трева и я задъвка. Да се отърси уморен кон, туй е добър признак — а Нона не току–тъй се хвалеше, че разбира от коне, — то значеше, че няма никаква опасност от заболяване, че конят е бодър и си е отпочинал. Нона погледна коня, погледна след туй Галчева, усмихна се и очите й светнаха. Тя дойде при коня и радостно го замилва, като прегръщаше главата му с две ръце.

— Знайте ли как му е името? — каза тя.

— Арап. Навярно се казва Арап.

Нона се засмя.

— Вие пък мислите, че щом е черен, трябва да се казва Арап. Не, Осман се казва, турчин е той, моя ангел — говореше Нона, като милваше пак коня и до пираше бузата си до главата му.

Все тъй усмихната и със светнало лице, тя се качи на мястото си до Галчева и подкара коня, но го остави сега да върви полека.

— Знаете ли кой беше оня, дето го срещнахме? — каза тя. — Йосиф Давидов, учител в Сеново. Син е на Давид Кьосето, баща му е един хитрец, една лисица. Едно време той е работил на нашия чифлик. А с Йосифа ние се знаем от деца, приятели сме. Вие познавате ли го?

— Да, запознаха ме с него.

— Ама вие, мъжете, сте нетърпими — каза след малко Нона. — Посближите се с някое момиче и отведнъж — права.

— Какви права?

— Ами че захващате да се налагате, да ограничавате — тук стой, там няма да ходиш, тоз няма да гледаш с онзи няма да говориш. Тирани. С какво право, моля ви се? И то да има нещо помежду, разбирам. Йосиф и той…