Йордан Йовков - Боряна (Драма в четири действия)

БОРЯНА. Няма да се сърдиш?

ЗЛАТИЛ. Няма, няма. Какво приказват?

БОРЯНА. Казват, че твоя баща, дядо Рали, имал пари (Златил трепва) , много пари, и ги криел, а ти си влязъл в дирите му — не се сърди, не се сърди! — разбрал си де са парите му и си ги взел. А баща ти от мъка умрял!

ЗЛАТИЛ (като гръмнат) .

БОРЯНА. Тъй казват!

ЗЛАТИЛ (избухва) . Лъжа е!… Лъжат, лъжат, лъжат! Кой казва туй? Ти ли го казваш? Ти ли? Затуй ли си дошла в къщата ми, а? Затуй ли? Ти, а? Ти… (Тръгва към Боряна)

БОРЯНА. Тейко!

ЗЛАТИЛ (сепва се и се спира) .

БОРЯНА. Нали каза, че няма да се сърдиш!

ЗЛАТИЛ. Лъжат, лъжат! Баща ми си умря от смъртта, кой не го знай, всички го знаят, цяло село го знае. Какво ще ми разправят те мене тъй било, онуй било… Те ли знаят, или аз! (Тръгва към градината) Приказки! Каквото им доде до устата, дрънкат… Тъй било то… (Влиза в градината) Като че ли аз не зная… като че са били там…

БОРЯНА (гледа след него) .

ЗЛАТИЛ (връща се; по-кротко, с други глас) . Слушай, чедо! Онзи, дето ти е разправял, излъгал те е. Слушай да ти разправя аз как беше, че да знаеш. Баща ми, бог да го прости! — се помина, право е, набързо, за ден, за два. Здрав човек беше, като канара, а една вечер си доде, седна в къта до огъня и го втресе. Не каза ох, не каза нищо, само очите му станаха други, дръпнаха се навътре. Маринке, кай, на майка ми — тя беше жива още тогаз, — Маринке, аз си отадям, ела да се простим. И взе да бере душа и към сутринта господ го прибра. Тъй беше. А ти какво ми разправяш?

БОРЯНА. Аз не знам. Хората казват.

ЗЛАТИЛ. Хората, хората… Ти ако слушаш хората…Хората всичко могат да разправят… (Помълчава) Имал съм пари… Какви пари? Кой казва? Ти ли го казваш?

БОРЯНА. Аз не знам. Аз нищо не знам.

ЗЛАТИЛ. Я ме виж! (Показва си дрехите) Аз да имам пари, тъй ли ще ходя? И синовете ми, не ги ли виждаш? Да имах пари, щях да ги разделя, и на единия щях да направя къща, и на другия. Ами като нямам? Де пари сега в туй време! (Кротко) Нямам, чедо, нямам. Аз да имам — хубаво, ама нямам. (Тръгва към градината)

ГЛАСЪТ НА ЕЛИЦА (откъм къщи) . Борянке!

ЗЛАТИЛ. Пари… де са тез пари… Хората… то хората… (Влиза в градината) Нямам… нямам…

БОРЯНА (смее се тихо, без глас) .

ЕЛИЦА. Борянке! (Гледа я) Що се смееш? Какво се сърди стария?

БОРЯНА. Не знам. Отболя ли те глава?

ЕЛИЦА. Ох, тя мойта глава! Не ме боли сега. Когато съм при тебе, по ми е добре. Ела до стоиш при мене. Колко страхове съм набрала днес! Мъжете се карат, карат…

БОРЯНА. Те за мене се карат. Бая! Като не ме искат пък, мога да си ида!

ЕЛИЦА. Я мълчи! Ще си ходиш. Ами аз какво ще правя? Ами Павли?

БОРЯНА. Вярваш ли, че ще си ида? Не, не, не! Стари хора, пък ум нямат в главата си. Може ли мома да пристане, че да се върне? Кога е било? Че по-добре да умра!

ЕЛИЦА. Борянке…

БОРЯНА (поглежда в градината) . Старият още мърмори. Боли го.

ЕЛИЦА. Какво го боли?

БОРЯНА. Една пчела го ужили.

ЕЛИЦА. Каква пчела!

БОРЯНА. Една пчела. Една го-оляма пчела. Като мене. (Смее се) Да идем в къщи, на чердака да идем. Аз искам на чердака да седя. По-скоро! По-скоро! (Прегръща я през кръста и я повлича със себе си)

Иззад къщата излиза Рали. Бавно, с ръце отзад, той пак разглежда дувара, наднича в градината, гледа около пейката. Откъм улицата се чуват гласове. Рали се поослушва, след туй тръгва към предния двор.

Влизат отдясно: Андрея, Васил Ваклин и Едрю. Васил Ваклин излиза напред и забелязва Раля.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Рали е тука, ей!

АНДРЕЯ. Че какво, като е тука. И аз не съм ли в къщата си?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Бе то тъй, ама…Ей тука е да поседнем, кмете, ей тука е.

АНДРЕЯ. Да поседнем. (Сядат и тримата на пейката)

ВАСИЛ ВАКЛИН. Мале мила! Да пипнем веднъж властта! Тез изедници, тез кожодери, ще им видим сметката. Ще ги избесим, а, кмете, един по един ще ги избесим на кавака пред общината. Ще ги избием!

ЕДРЮ. Мълчи!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Я!

ЕДРЮ (все тъй гневно) . Да мълчиш! (Става, отива настрана и запалва цигара) Ти господ нямаш! Протестантин!

ВАСИЛ ВАКЛИН. А бе какво ти стана тебе? Кмете, какво му стана?

АНДРЕЯ (смее се) .

ЕДРЮ. Ще убиваш… Тъй се убивало то… (Помълчава) Едно време, като бях авджия, минах през гората. Гледам, на едно дърво две гургуричета, глупави, явруйчета. Нямах нужда, ами дигнах пушката и дан! — убих ги и двете! (Мълчи) Отпосле две деца ми умряха… И все си мислех: не трябваше да ги убивам… А ти — ще убиваш. Тъй се убивало то…