Лари Нивън - Смърт в екстаз

— Слушайте какво. Утре ще телеграфирам на Хомър Чандрасехар. Може той да разкрие някои неща — защо Оуен е кацнал без ивична прическа, защо изобщо е дошъл на Земята.

Ордас повдигна вежди в знак, че не се интересува особено. Благодари ми за усилията и затвори.

Грогът с кафе бе още горещ. Отпивах бавно, наслаждавайки се на сладко-киселия му вкус, като се опитвах да забравя мъртвия Оуен и да си го спомня като жив. Винаги е бил леко пълен, мислех си аз, но без някога да наддаде или пък да загуби килограм. Когато се налагаше, можеше да се стрелне като хрътка.

А сега бе ужасно слаб и мъртвешката му усмивка бе налята с неприлична радост.

Поръчах си още един грог с кафе. Келнерът-артист се постара да привлече вниманието ми, преди да запали загретия ром и после да го излее от цяла педя над чашата. Не можете да пиете това питие бавно. Плъзга се в гърлото лесно, пък и ако чакате твърде дълго, може да изстине. Ром и силно кафе. Две такива и щях да съм пиян и буден в продължение на часове.

Полунощ ме завари в бар „Марс“, където пиех уиски със сода. Дотогава бях обиколил доста барове. Ирландско кафе в „Берджин“, студени и димящи коктейли в „Лунен басейн“, уиски и дива музика в „Отвъд“. Не можех нито да се напия, нито да намеря подходящото настроение. Някаква бариера блокираше картината, която се опитвах да възпроизведа.

Споменът за мъртвия Оуен, ухилен в креслото, с пъхнат в мозъка му проводник.

Не познавах този Оуен. Никога не го бях срещал и не желаех да съм го срещал. От бара към нощния локал, после към ресторанта — бях бягал от този спомен в очакване алкохолът да пречупи бариерата между настоящето и миналото.

Така че седях на ъглова маса, заобиколена с тримерни панорамни изгледи от един странен Марс. Кристални кули и дълги, прави сини канали, шестокраки зверове и красиви, изумително стройни мъже и жени, които ме гледаха от страната на мечтите. Тъжна или смешна би се сторила тази картина на Оуен? Видял бе истинския Марс и той не му направи особено впечатление.

Бях достигнал онази фаза, при която времето престава да е непрекъснат поток и се появяват пропасти от секунди или минути между запомнените събития. Някъде през този период установих, че съм се загледал в една цигара. Трябваше току-що да съм я запалил, защото на дължина достигаше почти първоначалните си двеста милиметра. Навярно някой келнер ми я бе пъхнал в ръката. Във всеки случай тя беше там, между средния пръст и показалеца ми.

Наблюдавах въгленчето, когато ме обзе настроението. Бях спокоен, унасях се, изгубвах се във времето…

… При първото ни пътуване след катастрофата изкарахме два месеца сред скалите. Върнахме се на Церес с пълен товар злато с петдесетпроцентова чистота, гарантираща годността му за неръждаеми проводници и клеми. На свечеряване бяхме готови да празнуваме.

Разхождахме се из покрайнините на града, където отдясно намигваха и ни приканваха неонови светлини, отляво се издигаше стена от разтопена скала, а над главите ни — през купола — блестяха звездите.

Хомър Чандрасехар бе направо поразен. През тази нощ първото му пътуване навън достигна върха си със завръщането у дома, а завръщането у дома бе най-хубавата част.

— Навярно ще трябва да се разделим към полунощ — каза той.

Излишно бе да обяснява защо. Можеше да се приеме, че една компания от трима души се състои от трима пилоти на едноместни кораби, но по-вероятно бе да са един екипаж. Значи все още нямат разрешителни, което означава, че са твърде глупави или твърде неопитни. Ако искахме да си намерим дружки за нощта…

— Не си го обмислил — отвърна Оуен. Видях как Хомър се наежи, после хвърли бърз поглед към края на рамото ми и се засрамих. Нямах нужда спътниците ми да ме държат за ръката, а в това състояние само щях да ги забавя.

Преди да отворя уста за възражение, Оуен продължи:

— Размисли. Така имаме притегателна сила, от която ще е глупаво да се откажем. Джил, вземи цигара. Не, не с лявата ръка…

Бях пиян, славно пиян и се чувствах безсмъртен. Тънките марсианци сякаш се движеха в стените, стените приличаха на прозорци с картини от един Марс, какъвто никога не е имало. За пръв път тази вечер вдигнах чашата си за наздравица:

— За Оуен, от Джил Ръката. Благодаря.

Прехвърлих цигарата във въображаемата си ръка.

Сигурно вече сте си представили, че я държа с въображаемите си пръсти. Повечето хора имат същото впечатление, но то е погрешно. Стиснах я най-позорно в юмрука си. Огънчето не можеше да ме изгори, разбира се, но все пак имах чувството, че държа оловен слитък.