Йозеф Несвадба: Ангелът на Страшния съд

— Нима искаш да станеш за тях ангел на смъртта? — извика злобно Зи. — Или желаеш да ги подготвиш за Страшния съд? — присмя ми се тя, сякаш все още бях суеверен. — Не разбираш ли къде е единственото спасение от смъртта?

Тя май пак иска да ме поучава? Ако тукашните обитатели не успеят да намерят изход от това положение, аз ще се присъединя към тях, па макар и да загинат в по-следните си безкрайни оргии или заслепени от суеверие. И те са живи същества като мен, а това ни свързва. Тях сигурно не ги ръководи такъв безчувствен командир като моя. Отново чух името си. Дадоха ми десет секунди, за да съобщя къде съм. Бяха забелязали, че в ракетата няма никой. Дадоха ми десет секунди и после отлетяха обратно на нашия кораб.

— Ти си го избра. Ще останеш сам — каза ми на прощаване командирът и добави обикновената формула, с която се отстраняват от работа само дезертьорите и престъпниците. Щом изчезнаха, аз изтичах към най-близката постройка и похлопах на вратата, но тя се разпадна под ударите ми. Помещенията бяха празни, мебелите в тях — прашни и изгнили, в къщите нямаше никой. Тичах из града няколко часа, но не открих нито едно живо същество. За миг си помислих дори, че може би са невидими или че нощем се крият в дупки, но макар и да използвах най-прецизните детектори, не можах да намеря никого. Търсенето ми се увенча с успех едва извън града, под земята. Не можех да разбера защо се крият в земята, щом имат такива къщи. Да не би пък да са някакъв особен вид къртици? Махнах тънък пласт земя и открих скелет. Човешки скелет.

Стори ми се, че полудявам или че сънувам. Как са се озовали на тази планета — крайната от нашата галактика — разумни човешки същества? Да не би да са останки от някоя предишна експедиция? Или тая планета е била вече населена? Но в такъв случай защо щяха да ни изпращат тук за изследвания? Нищо не разбирах. Хрумна ми да включа детектора на космонавтите. Чух следния отговор: „Някъде наблизо трябва да се намира склад за горивни вещества. Тук има ракетни площадки.“

Открих ги на няколко метросекунди от мястото, където бях застанал. Това бяха големи и напълно изоставени площадки без ракети, със старовремско историческо устройство от ерата на първите галактически боеве, още преди основаването на Общността. Втурнах се към командната кула. Вратата й рухна пред мен. Открих локатора. Той беше невероятно примитивен. Но показваше посоката. Посоката, в която преди векове са отлетели тукашните кораби. Беше насочен към осемнадесетия галактически кръг, към нашата станция. Натам, откъдето бяхме долетели. Просто не можех да повярвам. Нима е така? Нима е възможно? Нима наистина бях открил първата планета, обитателите на която бяха заселили цялата галактика, безименната планета, чието название бе забравено с течение на вековете и споровете. Нима това е седалището на първите хора, митологичната Земя? Нима обитателите й са я напуснали, защото учените тук са установили предстоящото разпадане на тяхната звезда Алфа четири, Слънцето на първите поети, и по тоя начин още отдавна са се спасили от днешната катастрофа с помощта на собствения си разум, труд и търпелива борба срещу смъртта и унищожението?

В локатора блесна светлинка. Откъде? Как? Изчезна по посока на нашата станция. Та това не може да бъде една от ония предисторически ракети? Беше нашият космически кораб. Спасен. Този път командирът беше прав. Зи беше права. Тукашните обитатели бяха прави. Хората бяха прави.

Съмва се, сенките се отдръпват, предметите отведнъж стават разноцветни, а небето — синьо, изгрява смъртта. След няколко часа изгряващата звезда ще изригне и ще се слее със своята планета в единна огромна ясна материя. Ще изгори всичко около себе си. Но не и човешката истина. Аз не я бях познал навреме. Бях останал сам. Единственият човек, който ще умре на Земята.

© Йозеф Несвадба

© 1984 Невена Захариева, превод от чешки

Josef Nesvadba

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

ЙОЗЕФ НЕСВАДБА

Експедиции в обратна посока

Разкази

Josef Nesvadba

Vypravy opacnym smerem

Nakladatelstvi Mlada fronta, Smena, Nase Volako

Praha, 1976

© Невена Захариева, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление,

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

с/о Jusautor, Sofia

Рецензент Бойко Вътов

Редактор Каталина Събева

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Ани Иванова