Йозеф Несвадба: Ангелът на Страшния съд

Ами да, Зи също беше по-голяма от мене и аз просто не можех да понасям мъдрите й думи. Тя говореше, сякаш й беше все едно, че ще умре, сякаш още от рождение знаеше, че при Третата планета ще я изгори Нова, сякаш сама се наблюдаваше. Нима не я е страх? Скарахме се. Искаше да изпрати при мен лекаря, защото, както се изрази, това било просто крах на личността ми, сякаш не беше напълно естествено, че искам пак да видя майка си и нея, да се любя с нея още много дни, че искам сам да предприема славни пътешествия във вселената и да се отлича, че не желая да умра така напразно и глупаво. Напуснах каютата й и по резервния коридор се запътих към своята. Целият екипаж беше на носа на кораба, при регулатора. Минах покрай спасителните аварийни ракети. Бяха останали още три. Само да се кача и готово! Но къде да отлетя? Има само две възможности: да изчезна в космоса, да остана сам във вселена-като някогашните корабокрушенци, с тази разлика обаче, че тук не се извършват редовни рейсове и няма надежда да ме спаси някой търговски кораб. Тук цари пустота и ме чака сигурна гладна смърт. Или пък да полетя към звездата и да загина още днес. Известно време изпитвах желание да постъпя така. Поне щях да се избавя от това непоносимо чакане. Мога също да отлетя на планетата. На някой от континентите, в някой от градовете. Мога да ги предупредя. Възможно е да имат някакво средство за спасение. Никой друг вече не може да ни спаси. Изведнъж ми стана по-мъчно за тях, отколкото в началото. Как само заснехме родната им планета за Космическия институт, как отбелязвахме информационните данни. Сякаш тук, под нас, живееха добичета. Ами ако те са разумни същества? Ако не са уловили съобщенията на нашите радиопредаватели, аз самият ще ги предупредя. Влязох в спасителната ракета със служебния си скафандър. Никой не ме забеляза. Докато открият изчезването ми, аз отдавна вече ще бъда долу. И ще им съобщя новината. Няма да постъпя като командира ни. Нека научат всичко. И нека сами да решат. Любопитен съм да разбера дали и те само ще работят и ще работят като нашия тъп екипаж. Или имат друго разрешение на въпроса? И макар да ме е срам, трябва да си призная, че в тоя миг ми хрумна дивашката мисъл за задгробния живот.

Вече виждах големите острови на планетата, всъщност това бяха два континента: единият голям и плосък на северното полукълбо и два триъгълни. Автоматите отбелязваха най-гъсто населени местата, където имаше въглища или метални руди. Това беше белег за съществуваща промишлена цивилизация. Кацнах бързо и малко грубо на площада на голямо населено място във вътрешността на един от континентите. Очаквах, че ще ме наобиколят тукашните обитатели, както често бях чел за това, но не виждах никого. Пред мен се очертаваха само тъмните контури на техните жилища, построени от желязо, бетон, глина и примитивни изкуствени материи. Не бяха напреднали много, строяха високи къщи със стръмни покриви, по всяка вероятност метеорологически устройства. Водата, която се изпарява от моретата, изглежда, често се втечнява и пада върху континентите. Не ми харесваше много тук, от пръв поглед личеше, че това е изостанала цивилизация, не бих я предпочел пред своята родна планета, но с удоволствие ще я предпочета пред смъртта. Почаках малко и после пуснах сирените. Бях готов дори да стрелям или да предизвикам пожар, само и само да ги призова.

Но се появи не тоя, когото виках. Изведнъж на небосвода изплува втора аварийна ракета от нашия космически кораб. Тя летеше стремглаво към мен, нажежена до червено, и аз бързо изскочих от кабината, втурнах се към най-близките къщи и се сгуших в най-Тъмния ъгъл. Ракетата прелетя съвсем ниско, но не кацна, само чух високоговорителите. Те повтаряха името ми и ме викаха непрекъснато. Запуших си ушите.

— Върни се, незабавно се върни! — чух гласа на командира. — Успяхме да поправим регулатора, инженерът съкрати ремонта, след малко ще потеглим.

Ама че лъжец! Добре са ми известни триковете му. Иска да ме върне в общия ковчег, смята, че пак ще му повярвам. Първо изпитанието, сега инженерът, само и само да успокои мен, страхливеца. Глупак. Втори път не ще се оставя да ме измами. Знам колко време траят ремонтите, познавам механиката на нашите машини. Не могат да се поправят като с магическа пръчка. Чувах също и Зи как ридае край микрофона. Викаше ме да се върна, уверяваше ме, че тук никой нямало да ме спаси, че само съм щял да навредя на тукашните обитатели и че тя нямало вече да ме обича. Като че ли ни предстоеше някакво бъдеще.