Бранислав Нушич - Автобиография

В края на краищата, след като апелира и към доброто ми сърце, аз трябваше най-после да отстъпя. И ето сега съм мъртъв.

Журналистът: Това наистина е интересно! (Записва.)

+ Аз: Да, много интересно.

Журналистът: А смея ли да ви помоля да ми кажете мнението си за смъртта?

+ Аз: С удоволствие ще ви отговоря и на тоя въпрос, но трябва да ви кажа най-напред, че промених мнението си. Преди да умра, имах друго мнение за смъртта — също както преди да се женят, хората имат друго мнение за брака.

Журналистът: Мен особено ме интересува това ваше мнение, защото то може да се счита за достоверно.

+ Аз: Наистина така е. Вие сте попаднали на много щастлива идея — да питате един мъртвец какво мисли за смъртта. Това е единственият начин да се създаде достоверна представа за това явление.

Журналистът: (изважда нов лист хартия).

+ Аз: Вие много добре знаете, че има различни мнения за смъртта, но всички те са мнения на живи хора. Когато умрат, тези им мнения претърпяват известна корекция, само че те не ни съобщават тези свои коригирани мнения. Според най-стария възглед, застъпен в почти всички религии, съществуват два живота — единият земен и другият вероятно надземен. Според тоя възглед сега аз би трябвало да бъда в надземен свят, а имам предчувствието, че тепърва ми предстои да бъда в земята. Това остаряло мнение по-късно е било препарирано във възгледа, че съществуват два живота — материален и духовен. Според тоя възглед, когато умре физически, човек живее духовно, а вероятно и обратно — като умре духовно, живее физически. Вторият случай се среща много по-често в живота и мога да ви кажа, че физическият живот се предпочита пред духовния вероятно затова, защото духовният живот (имам пред вид тоя след смъртта) е страшно монотонен. След като човек умре, духът му страшно скучае и единственото му развлечение е да посещава своите най-близки хора и да се явява на жените на спиритически сеанси. Иначе, мога да ви кажа, моето дълбоко убеждение е, че смъртта е навик. Нещо повече, човек по-бързо и по-лесно свиква със смъртта, отколкото с живота. И вярвайте ми, тоя навик става толкова дълбок, че мъртвецът никога не мисли за живота за разлика от живия, който постоянно мисли за смъртта. Живият човек дори си съкращава живота, докато мъртвият никога не може да си съкрати смъртта. За да влезеш в живота, необходимо е да извършиш много приготовления: трябва да се учиш да ходиш, да говориш, а след това трябва да придобиеш и известна квалификация, докато при смъртта всичко това не е необходимо — не е необходимо нито да ходиш, нито да говориш, нито да имаш някаква квалификация. Мъртъвците не зачитат делението, което общината прави на гробищните парцели, на парцели от първа, втора и трета класа — всички те се смятат за мъртъвци от първа класа. За смъртта и за нейните положителни страни има много хубави мисли и фрази, казани от философи, които са обичали да живеят. Така според тях смъртта е убежище на спокойствието, тиха почивка след житейските бури; смъртта е философията на живота, краен резултат на всички усилия и крайна цел на всички пътища и още много такива хубави думи, които се употребяват обикновено в надгробните речи. Една от тези фрази казва, че е по-добре да бъдеш мъртъв лъв, отколкото живо магаре. Мъртвите лъвове са съгласни с тая мисъл, но не и живите магарета, а когато болшинството не признава нещо, то си остава само мъртва книжна мъдрост. Що се отнася до моето лично мнение, мога да ви кажа, че за смъртта аз имам много добро мнение като за едно от най-сигурните положения, които човек може да постигне, и поради това, уверявам ви, бих желал още да съм жив.

Журналистът: Какво би могло да се каже още за вашата смърт?

+ Аз: Мисля, че за вас, както и за мен, най-същественото е, че съм умрял. Всичко останало има второстепенно значение.

Журналистът: Все пак аз бих искал да зная, кои са вашите последни думи?

+ Аз: Какви последни думи?

Журналистът: Нали знаете, редно е, когато човек умира, да каже няколко последни думи, които може след това подходящо да бъдат използувани в биографията му.

+ Аз: Ах, да, разбирам. Преди да умра, аз питах жена си по колко вървят пъпешите на пазара!

Журналистът: Но, за бога, това не може да се отбележи като последна дума на един писател. Вие добре знаете например, че Торквато Тасо е извикал: „В твоите ръце, господи!“, Уилям Скот е казал: „Чувствувам се, като че съм се родил за втори път!“, Байрон — „Хайде да спим!“, Рабле — „Пуснете завесата, комедията е свършена“, а Гьоте — „Светлина, повече светлина!“. Вие, умирайки, не сте ли казали нещо подобно?