Величка Настрадинова: Междупланетните войни на Марта Матева

— Тогава трябва да напуснем тая планета:

— Професорите все още не знаят кои сме. Не знаят и истинската причина на болестта.

— Жалко, че не можем да ги унищожим. Така добре са облъчени от техния „Актинос“, че вероятно не се поддават не само на болести, но и на телесни повреди.

— Техният „Актинос“ вече покрива с лъчите си полуострова. Няколко апарата ще защитят с лъчите си цялата Земя.

— По-пригодна планета от тая няма наоколо.

— Има. Не е толкова далеч. И белтъчните й ресурси са по-големи.

— Няма защо да се рискува. Въпросната планета е на 72 хелима оттук. И белтъкът там няма да окаже съпротива.

— Несъпротивлението ще компенсира загубата от разстоянието.

Центърът реши:

„Войната с планетата Земя е неуместна. Оттегляме се.“

А професор Жлебински бе успял да пристигне при „съдружника“ си, както бе се изразила Марта, бе успял и да проследи въздействието на „Актинос“ не само върху вирусните проби, но и върху болни от вирусни заболявания и от фиторея. Той даде инструкции на асистентите, лаборантите и помощния персонал, съобщи на Главния съвет и докато чакаше журналистите за пресконференция и посръбваше мляко с какао, се впусна в разсъждения, които бяха и своего рода репетиция за пред журналистите:

— Понякога в сънищата си човек улавя неща, които е невъзможно да схване в будно състояние. Логиката на сънищата е необичайна, но все пак е логика. Сънищата на тая великолепна певица Марта Матева ме доведоха до мисълта да се използват лъчите на „Актинос“ като средство срещу фитореята и другите вирусни заболявания. В нейните съновидения странностите се преплитат в такъв порядък, има толкова особени заключения относно хода на събитията…

Професор Мелий се обади в тон:

— Да, да… Марта Матева притежава детски чар. Напомня ми Маргарита. Нали познаваше моята първа любов Маргарита?

— А! Твоята Маргарита! Каква жена! По-скоро — какво дете! Само децата виждат света с чисти очи. Може би детската непосредственост на Марта, изострената й чувствителност на музикант, нейната екстравагантност на примадона, съчетани с изтънчена интелигентност…

Снахата на Жлебински, която им приготвяше втора порция мляко с какао, се усмихна мълчаливо: „Ах, тая опърничава хитруша Мартичка! В състояние е да замае даже тия всезнаещи старчоци.“

Семейство Матеви най-накрая се прибра в къщи. Матьо и бавачката започнаха да слагат вечерята, а Марта се зае да приспива сина си. Запя:

Бавачката се заслуша с умиление. А Матьо се възмути:

— Пак пее на детето разни недомислици! Марта се показа от стаята:

— Да, ама като пея недомислици, детето заспива. Я му изпей ти един пасаж от твой разказ, та да видиш рев и половина.

— Бубке, не се заяждай! Дай да те целуна! Днес ти ми подсказа прекрасна идея. Заглавието е: „Напукано сияние.“ Кантонер, който гледа сиянието на далечния град през напуканото стъкло…

— Де го чукаш, де се пука! — прозя се Марта. — Хайде, от мен да мине, напиши го, аз ще вървя да спя.

— И пак ли си запланувала междупланетни войни във вид на сънища? — се усмихна Матев.

— Аз да не съм ти автомат за сънуване на разни чуждопланетници? Ще взема тая нощ и напук на тебе ще сънувам, че диригентът ми поръчва две кофи сладолед, че Манрико наистина ми се обяснява в любов, че съм провъзгласена за най-разумната жена на света и че ти най-после си се сетил да ми купиш чехълчета с помпончета — глезено замърмори Марта.

— Моля ти се, откажи се поне от варианта с „най-разумната жена на света“ — я помоли Матев.

— Брей! Кой подсказа днес на професора ново откритие? Чу ли го как викаше „Еврика“? Я си представи, че наистина някакви чуждопланетници са ни замеряли с вируси, а аз — хоп — казах на професора и… край! Ха да ги видя ония с какво ще ни ръсят сега!

— А, не! След такова поражение те сигурно са се измели към някоя друга слънчева система и ти си пълен победител. Чудя се защо още не са ти поднесли лавров венец и не са ти вдигнали паметник — и той наблегна многозначително — до езерото с фонтана!

Тя пропусна край ушите си намека и обидено отвърна:

— Защото на истинските победители никой не им обръща внимание, ако не са поне генерали. А тия, като мен, дето си нямат медали и чинове… си сто-я-я-ят незнайни… най-обикновени примадони…

© 1989 Величка Настрадинова

Сканиране, разпознаване и редакция: Преслава, 2008