Ричард Бах - Едно

Лежах върху нейния гроб на склона, по който тя беше посадила полски цветя, и сподавено плачех. Под мен — студена трева. На камъка пред лицето ми, една дума: Лесли.

Есенен вятър, но не го усещах. Това беше нашият дом в собственото ми време, но не ме интересуваше. Напълно, абсолютно сам вече три месеца след катастрофата, аз още не можех да дойда на себе си. Чувствах се така, сякаш някаква огромна театрална завеса се бе стоварила върху мен и ме беше покрила плътно, като ме задушаваше, смазваше ме с чувството за безвъзвратна загуба и плесенясала скръб. Никога не бях си давал сметка какъв кураж е нужен, за да не се самоубиеш, когато умре съпругата, когато умре съпругът. Повече кураж, отколкото имах аз. Ужасно трудно ми беше да удържа обещанията, които бях дал на Лесли.

Колко пъти сме си правили планове: да умрем заедно, каквото и да се случи, да умрем заедно. „Но в случай, че не стане така, — беше ме предупредила тя, — ако аз умра първа, ти трябва да останеш. Обещай ми!“

„Ще ти обещая, ако ти ми обещаеш…“

„Не! Ако ти умреш, за мен няма да има никакъв смисъл да живея повече. Искам да бъда с теб.“

„Лесли, как можеш да очакваш от мен да ти обещая, че ще продължа да живея, щом не ми обещаваш и ти? Не е честно! Аз бих ти обещал, защото има някакъв шанс това да се случи по някаква определена причина . Но няма да ти обещая това, ако и ти не го направиш.“

„Причина ли? Каква възможна причина?“

„Говоря само теоретично, но може би ние с теб бихме открили някакъв начин да преминем през това. Ако любовта не е мотивация да преодолеем смъртта, не знам какво може да бъде тогава. Може би бихме се научили да бъдем заедно, макар винаги да са ни втълпявали, че смъртта е нашият край. Може пък смъртта да е просто една различна перспектива, една хипноза и ние бихме могли да се де-хипнотизираме. Какъв шанс би било да се пише за това!“

Тя се бе засмяла.

„Сладичкият ми, обожавам начина, по който успяваш да измисляш тези неща, — бе казала тя. — Но не виждаш ли, че потвърждаваш моята мисъл? Ти не само си човек, който чете книги за смъртта, но ти си също писател. Така че стига само да има някакъв шанс да постигнем това… де-хипнотизиране, значи има смисъл да останеш, ако аз умра. Би могъл да научиш много неща и да напишеш за тях. Но ако умреш ти, за мен няма никакъв смисъл да оставам. Без теб аз няма да мога да пиша. Затова закълни се!“

„Изслушай това — бях й казал аз и зачетох от една книга за смъртта: — «… и както стоях сама в нашата всекидневна, потънала в отчаяна скръб по скъпия ми Робърт, една книга падна от лавицата без никаква причина. Аз подскочих, толкова се стреснах, и когато я взех от пода, страниците се разгърнаха и пръстът ми попадна на изречението Аз съм с теб! , подчертано от неговата писалка.»“

„Много хубаво“ — бе казала тя. Скептичната ми жена бе приела доста резервирано разговора на гази тема.

„Не вярваш ли в това? — бях я попитал аз. — Нима ти си една невярваща Лесли?“

„Ричард, опитвам се да ти кажа, че ако ти умреш…“

„А какво ще помислят хората? — бях казал аз. — За бога, ние навсякъде разказваме, навсякъде пишем , че предизвикателството на живота в пространство-времето е да те накара да използваш силата на любовта, за да превърнеш нещастието в нещо стойностно, а ти какво? — една минута след като умра, взимаш уинчестера и се застрелваш, така ли?“

„Не мисля, че ще ме интересува какво биха помислили хората в такъв момент…“

„Няма да те интересува ли! Лесли…!“

Така бяхме разговаряли ние неведнъж. Никой от двамата не можеше да допусне мисълта, че ще живее без другия, но всеки накрая се бе заклел, че няма да има самоубийство.

Сега съжалявах за дадената дума. Тайно бях убеден, че ако не умрем заедно, аз ще умра пръв. А знаех, че аз ще мога да прескоча през стената от онзи свят в този, като елен през бодлива тел, за да бъда с нея. Обаче от този свят в другия…?

Лежах в тревата, притиснал лице към ледения гладък надгробен камък. Нещата, които знаех за смъртта, заемаха цели лавици с книги; а това, което Лесли знаеше за нея, можеше да се побере във вечерна чантичка и щеше да остане място за портмонето и бележника й. Колко глупав бях да й обещая!

Добре, Лесли, никакво самоубийство. Обаче смъртта й ме направи още по-небрежен към себе си. Късно нощем карах по тесните улички на острова нейната раздрънкана стара лимузина Торанс със скорост, която би подхождала повече за спортен автомобил, изобщо не слагах предпазните колани и се отдавах на спомени.