Ричард Бах - Едно

В целия свят не съм имала по-скъп приятел от този човек, който оставаше до мен във времената, когато толкова други ми обръщаха гръб. Тогава не можех да започна деня си, без да се чуя с Хай.

Отдръпнахме се назад да се разгледаме един друг с толкова широки усмивки, че едва се побираха на лицата ни.

— Скъпи Хай! О, боже, колко прекрасно! Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива да те видя пак!

Когато преди три години той почина… господи, какъв удар и каква мъка представляваше загубата му! И толкова му се бях разсърдила…

Изведнъж аз отстъпих назад и го погледнах:

— Хай, ужасно съм ти сърдита!

Той се усмихна и запримига, както често правеше. Бях го приела като моя мъдър, по-голям брат, а за него аз бях твърдоглавата сестричка.

— Още ли си бясна?

— Разбира се, че още съм бясна! Да направиш толкова гадно, противно нещо! Аз те обичах! Вярвах ти! Ти ми обеща повече да не запалваш нито една цигара, докато си жив, а пак си ги продължил и разби две сърца с цигарите си, Хай Фелдман, и твоето, и моето! Замислял ли се беше някога за това? Колко страдание причини на всички, които те обичахме. Да направиш такова нещо, което те отне от нас толкова рано? И то за такава глупост.

Той наведе очи глуповато и ме погледна изпод тези рунтави вежди.

— По-друго ли ще е, ако ти кажа думата извинявай!

— Не — намусих се аз. — Можеше да умреш заради нещо по-смислено, заради някаква кауза и тогава щях да те разбера, ти знаеш. Можеше да умреш, борейки се за човешките права или за спасяването на океаните, или горите, или за да спасиш живота на някой непознат. Но да умреш заради тези цигари и то след като обеща, че ще ги оставиш?

— Няма вече — той ми се ухили. — Обещавам…

— Този път ще ти повярвам — казах аз и не можах да сдържа смеха си.

— Много отдавна ли ти се струва, че беше? — попита той.

— Като че ли вчера — отговорих аз. Той ми взе ръката, стисна я и се обърнахме към светлината.

— Да вървим. Има тук един човек, който ти е липсвал по-дълго, отколкото аз…

Спрях. Внезапно всичките ми мисли се върнаха при Ричард.

— Хай — казах аз, — не мога, трябва да се връщам. Ние с Ричард сме по средата на най-необичайното приключение, виждаме толкова неща, научаваме неща… Нямам търпение да ти разкажа! Но току-що се случи нещо ужасно! Когато го напуснах, той беше толкова разстроен, че просто полудяваше! — Сега аз бях на път да откача. — Трябва да се връщам!

— Лесли — каза той и хвана здраво ръката ми. — Лесли, спри, трябва да ти кажа нещо.

— Не , Хай, моля те недей . Каниш се да ми кажеш, че съм умряла. Вярно ли е?

Той кимна, с тази тъжна негова усмивка.

— Но, Хай, аз не мога да го изоставя, не мога просто да изчезна и никога повече да не се върна! Ние просто не знаем как да живеем един без друг.

Усмивката му се стопи, той ме погледна нежно, с разбиране.

— Разговаряли сме с него за смъртта и как ли може да изглежда — казах му аз. — Никога не сме се страхували от смъртта, страхувахме се от това да не се разделим. Подготвяхме се, че все някак ще се случи така, че да умрем заедно и така и щеше да стане, ако не беше тази глупава… Представяш ли си? Дори не знам защо катастрофирахме!

— Не е било глупава катастрофа — каза той. — Имало е причина.

— Добре де, но не знам каква е била причината, пък и да знаех, все едно. Не мога да го изоставя!

— Не ти ли е хрумвало, че може би той трябва да научи нещо, което не би открил никога, докато ти си с него? Нещо важно?

Разтърсих глава.

— Нищо не може да е толкова важно — казах аз. — Ако беше толкова важно, щяхме да се разделим по-рано.

— Вие сте разделени сега — каза той.

— Не! Не мога да приема това!

В този момент видях едно момче да приближава към нас с ръце в джобовете и наведена глава. Той беше висок, слаб и толкова стеснителен, че си личеше в походката му. Не виждах лицето му и все пак от вида му сърцето ми така се сви, че едва се задържах права.

После той вдигна глава и дяволитите му черни очи ми се усмихнаха отново след всичките тези години.

Рони!

Като деца с брат ми бяхме неразделни и сега се вкопчихме един в друг, разплакани от отчаяната радост, че отново сме заедно.

Аз бях на двадесет години, а той на седемнадесет, когато загина в катастрофа, но и до четиридесетгодишна аз оплаквах загубата му. Той беше така неистово жизнен и така невъзможно беше да си го представиш умрял, че никога не повярвах в смъртта му, не можех да я приема. Загубата му ме превърна от човек решителен и никога не губещ надежда в неуверена жена, която искаше да умре. Колко силно бяхме свързани с него!