Ричард Бах - Едно

— Аз вече съм бил там, където си ти сега — казах му, леко преиначавайки истината. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Продължавай, питай ме — каза той. — Повече нищо не може да ме нарани. Всичко помежду ни е свършено. Но вината не е моя . Вярно е, че дребните неща съсипват, обаче това бяхме ние . Двете души, родени една за друга, моля ти се! Представяш ли си?

За малко само се бях върнал в някогашните си времена, просто за няколко дни, а тя се оплаква, че само й създавам още работа, когато и без това вече затъвала. Тя прави цял списък разни дребни неща, които иска аз да направя и не ги ли направя на часа и позабравя нещо толкова глупаво, като да сменя изгорялата крушка, например, тя ме обвинява, че товаря само нея с абсолютно всички задължения. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено, че ще й помагам, но непрекъснато ли? А и да не можех, нима това беше достатъчна причина, за да разбие брака ни? Не би трябвало да е така. Обаче дреболиите се трупат ли трупат една върху друга и накрая всичко се срутва. Казвам й аз да изключи за малко, да погледне нещата и откъм светлата страна, ама неее ! Някога нашият брак представляваше любов и уважение, а сега е само напрежение, нескончаеми проблеми и ядове. Тя просто не може да види кое е най-важното! Тя…

— Слушай, моето момче, кажи ми едно нещо — прекъснах го аз.

Той спря да се оплаква и ме погледна изненадан, че още съм там.

— Откъде накъде тя трябва да смята, че ти заслужаваш всичко това? — попитах аз. — Какво толкова велико има в теб, че тя трябва да е все така влюбена?

Той смръщи вежди, отвори уста, но не произнесе нито дума. Сякаш бях някакъв магьосник, който го е лишил от дар слово. После се загледа в дъжда, някак озадачен.

— Какво всъщност ме попита? — проговори той след малко.

— Какво толкова има в теб — повторих аз търпеливо, — че жена ти да е длъжна да те обича? Той се замисли пак, сви рамене и се предаде.

— Не знам.

— Ти обичаш ли я? — попитах аз. Той почти недоловимо поклати глава.

— Вече не — отговори той, — но не е лесно, когато…

— Ти разбираш ли я, подкрепяш ли я в трудни моменти?

— Честно ли? — Той се позамисли пак. — Не всъщност.

— Ти обръщаш ли й внимание, откликваш ли на нейните чувства? Грижиш ли се за нея, проявяваш ли съчувствие?

— Не бих казал. — Той изглеждаше мрачен. — Не.

Той обмисляше всеки въпрос, който му задавах. Питах се дали му беше нужна смелост, за да ми отговаря или отчаянието го заставяше да погледне истината в лицето.

— Ти общителен ли си, обичаш ли да разговаряш, можеш ли да бъдеш забавен, интересен, вдъхновяващ, ентусиазиращ, насърчаващ?

Той за пръв път се понадигна и седна в леглото, после ме погледна.

— Понякога. Всъщност, едва ли. — Дълга пауза. — Не, всъщност.

— Романтичен ли си? Мислиш ли за нея? Правиш ли за нея разни дребни, приятни неща?

— Не.

— Готвиш ли хубаво? Поддържаш ли къщата в ред?

— Не.

— Може ли да се разчита на теб, можеш ли да се справяш с разните проблеми? Можеш ли да бъдеш за нея спокоен пристан и да я предпазваш от неприятностите?

— Не всъщност.

— Може би си способен бизнесмен?

— Не.

— Приятел ли си за нея?

Той се замисли дълго над това.

— Не, не съм — отговори накрая.

— Е, и ако на първата си среща с нея ти се беше похвалил с всички тези недостатъци, мислиш ли, че тя би пожелала да те види втори път?

— Не.

— Защо тогава тя не те е напуснала по-рано? — попитах аз. — Защо е останала?

Той вдигна поглед, изпълнен с мъка.

— Защото е омъжена за мен ли?

— Сигурно. — И двамата млъкнахме, замислени над това.

— Смяташ ли, че си в състояние да се промениш? — попитах го аз. — Да превърнеш всички тези минуси в плюсове?

Той ме погледна, изтощен от своите отговори.

— Разбира се, че ще мога. Някога аз бях най-добрият й приятел, бях… — Той помълча, опитвайки се да си спомни какво още е бил за нея.

— И ако си възвърнеш тези неща, тези качества, това ще ти навреди ли? — попитах аз. — Ако ги прилагаш на практика… това ще те унижи ли някак?

— Не.

— Ще загубиш ли нещо, ако ги прилагаш?

— Нищо, предполагам.

— А нещо ще спечелиш ли?

— Много ще спечеля! — каза той накрая, сякаш тази идея беше чисто нова за него. — Струва ми се, че тя би могла да ме обикне отново. А ако успее, и двамата ще бъдем щастливи. — Той се замисли отново. — Някога всеки миг, прекаран заедно, беше нещо великолепно. Романтично беше. Обсъждахме всякакви идеи, откривахме нови гледни точки… винаги беше много вълнуващо. Ако имаме време, ние отново бихме станали такива.