Ричард Бах - Едно

Стиснах ръката й и влязох в стаята без нея.

Той се бе втренчил в сивотата и едва кимна с глава, когато се появих. Върху покривката на леглото до него имаше портативен компютър, от лампичката се виждаше, че е включен, обаче екранът беше празен като лицето му.

— Здрасти, Ричард — казах аз. — Не се стряскай. Аз съм…

— Знам — въздъхна той. — Проекция на изтормозеното ми съзнание. — Той отново се втренчи в дъжда.

Така рухнал, неспособен дори да помръдне, ми приличаше на повалено от светкавица дърво.

— Какво се е случило? — попитах аз. Никакъв отговор.

— Защо си толкова потиснат?

— Нищо не излезе — проговори най-сетне той. — Нямам представа какво се случи. — Отново пауза. — Тя ме напусна.

— Лесли? Лесли да те е напуснала?

Едва доловимо кимване от фигурата на леглото.

— Каза ми, че ако аз не напусна къщата, тя ще се махне, защото не можела повече да ме понася. Вярно, че аз се махнах от къщи, обаче тя напусна брака ни.

Не може да бъде, помислих си аз. Какво ли е принудило една алтернативна Лесли да каже, че не може повече да го понася? Бяхме преминали заедно през толкова ужасни времена — моята Лесли и аз — години на борба след банкрута ми, времена, в които сме стигали до такова изтощение, че едва можехме да продължим нататък, били сме толкова притискани от живота, че почти губехме перспектива и търпение, времена, когато дори сме се карали. Но никога не е било сериозно , никога не сме се разделяли, никога никой от двамата не е казвал „ако ти не се махнеш, ще го сторя аз“. Какво ли толкова по-лошо от нещата, които са ни се случвали на нас, може да е станало?

— Тя не иска да говори с мен. — Гласът му беше не по-малко безжизнен от тялото му. — Опитам ли се да обсъдя нещата с нея, тя ми затваря телефона.

— Какво си направил? — попитах аз. — Да не си се пропил? Или си почнал да взимаш наркотици? Да не…

— Не бъди идиот — каза той засегнат. — Аз съм си аз! — Той затвори очи. — Махай се от тук. Остави ме сам.

— Извинявай, глупаво беше от моя страна — казах аз. — Но просто не мога да си представя какво може да ви е довело до скъсване. Трябва да е нещо монументално!

— Не! — каза той. — Дреболии, всичко беше от дреболии! Бяхме претрупани с купища задължения — данъци, сметки, филми, книгата, хиляди изисквания и предложения от цял свят. Всичко трябваше да бъде свършено и то както трябва , според нея, затова и потъваше в работа до полуда, нескончаемо. Преди години тя се зарече, че животът ми никога повече няма да се превръща в онзи хаос, какъвто беше, преди да се срещнем. И си държеше на думата.

Той се поразприказва, явно доволен да поговори с някой, дори той да беше проекция на собственото му съзнание.

— Мен никога не са ме интересували дреболиите от всекидневието, затова тя се натовари да оправя всичко — едната ръка жонглира с три компютъра, другата — с десет хиляди бланки, искания и последни предупреждения. И тя държеше на онова обещание, дори ако би й коствало живота, разбираш ли?

Последното го произнесе така, сякаш искаше да каже „дори ако би ми коствало живота“. Говореше с горчивина, обиден.

— Не й остава никакво време за мен, никакво време за каквото и да било друго, освен за работата. А аз не мога да й помогна, защото тя се страхува до смърт да не би пак да оплета нещо.

— Затова й напомних, че целият този свят е илюзии, не го взимай толкова на сериозно и по-добре аз да отида да покарам малко самолета. Проста истина, но когато тръгнах, тя ме погледна така, сякаш щеше да ме изпари с поглед!

Той лежеше на леглото като на кушетка на психоаналитик.

— Тя се промени, постоянното напрежение много я промени. Вече не е така очарователна, забавна и красива. Просто ще речеш, че кара булдозер из огромно бунище и трябва да разкара еди колко си книжа точно до петнадесети април, или тридесети декември, или до двадесет и шести септември, и спре ли за миг, те ще я затрупат цялата, а аз я питам какво става с нашия живот, а тя крещи, слушай, ако беше поел част от цялото това бреме тук, може би щеше да разбереш!

Ако не знаех, че този човек съм аз, щях да си помисля, че той е изпаднал в делириум.

И все пак веднъж аз самият едва не хванах неговия път и бях изпаднал в лудост почти колкото него. Толкова лесно можеш да се загубиш в тайфуна от незначителни подробности, да изоставиш настрани най-важните неща в живота си, просто защото си сигурен, че нищо не може да подложи на изпитание една толкова изключителна любов и тогава един ден откриваш, че самото живеене се е превърнало в незначителна подробност и в този процес ти си станал чужденец за човека, когото най-много обичаш.