Ричард Бах - Едно

Той замълча, после си призна самата истина.

— Аз наистина можех да й помагам много повече. Само че толкова бях свикнал тя да върши всичко, по-лесно ми беше да я оставям тя да го върши. Но ако й бях помагал, ако бях поел своя дял, мисля, че щях да си възвърна самоуважението.

Той стана, погледна през прозореца, поклати глава и почна да крачи из стаята.

Беше се преобразил по забележителен начин. Дали наистина беше осъзнал всичко едва сега, попитах се аз.

— Защо ли не се сетих сам? — попита той. После ме погледна. — Всъщност май сам се сетих.

— Години са били нужни, за да слезеш толкова надолу — казах аз предупредително, — колко години ще ти трябват, за да се издигнеш отново горе?

Въпросът го слиса.

— Нито една — отговори той. — Аз вече се промених! И нямам търпение да го проверя!

— Толкова бързо ли?

— Веднъж осъзнаеш ли проблема, не ти е нужно време, за да се промениш, — каза той и лицето му се озари от вълнение. — Ако някой ти подаде гърмяща змия в ръката, не ти трябва много време, за да я хвърлиш, нали? Трябва ли аз да я държа, само защото тази змия съм аз? Не, благодаря.

— Мнозина биха го направили.

Той седна на стола до прозореца и ме погледна.

— Аз не съм мнозина — каза той. — Аз лежа тук два дни и си мисля, че онези влюбени души, които бяхме с Лесли, са се измъкнали заедно в някакво различно, щастливо бъдеще, а нас са ни оставили в това жалко измерение, в което не можем дори да си говорим.

— Бях напълно убеден, че е виновна тя, затова не можех да открия изход — все си мислех, че за да се оправят нещата, ще трябва тя да се промени. Но сега… Щом вината е в мен , аз мога да се променя! И като се променя и задържа така поне един месец, окаже ли се, че все още сме нещастни, тогава можем да помислим дали да не се промени тя!

Той пак стана и закрачи из стаята. Поглеждаше ме като че ли бях страхотен терапевт.

— Знаеш ли, още няколко въпроса! Защо трябваше да идваш ти, откъдето и там да идваш? Защо сам не си зададох тези въпроси? Още преди месеци!

— Защо, наистина? — попитах аз.

— Не знам. До такава степен бях свикнал да негодувам срещу нея и всичките проблеми… като че ли тя ги създаваше , а не че се мъчеше да се справя с тях. А аз непрекъснато се самосъжалявах, като си мислех колко е различна тя от жената, която толкова силно бях обичал.

Той седна на леглото и скри за миг лице в дланите си.

— Знаеш ли за какво мислех, когато ти дойде? Каква е последната стъпка на един отчаян човек…

Той отиде до балкона и погледна навън така, сякаш не валеше дъжд, а грееше слънце.

— Отговорът е: да се променя . Ако не успея да променя себе си, значи заслужавам да я загубя! Но сега, след като го проумях, аз знам как да я направя щастлива. А когато е щастлива, тя… — Той спря и ме погледна ухилен: — Ти просто не можеш да си представиш!

— А защо е длъжна тя да повярва, че си се преобразил? — попитах аз. — Не всеки ден се е случвало ти да си отидеш от къщи най-безгрижно и да се върнеш като онзи влюбен мъж, за когото тя се е омъжила.

Той се замисли над това, отново натъжен за миг.

— Прав си — каза той. — Няма причина, поради която тя да ми повярва. Може да отнеме цели дни, докато го повярва, или пък месеци, а може и никога. Може и никога повече да не поиска да ме види. — Той помисли още малко и се обърна към мен. — Истината е, че това да се променя аз, си зависи от мен. А дали тя ще забележи… и как ще го възприеме — това зависи от нея.

— А ако не иска да те изслуша — казах аз. — как смяташ да й разкажеш какво се случи?

— Не знам — каза тихо гой. — Ще трябва да намеря начин. Може би тя ще го долови по гласа ми.

Той отиде до телефона, набра един номер.

Аз сякаш вече бях изчезнал — толкова съсредоточено се обаждаше той, така изпълнен с бъдещето, което едва не бе загубил.

— Здравей, мила — каза той. — Разбирам те, ако искаш да затвориш, но аз проумях нещо, което може би ще искаш да узнаеш.

Той слушаше отговора й, а цялото му съзнание се бе превърнало в поглед, който я виждаше там, на стотици километра разстояние.

— Не, позвъних ти, за да ти кажа, че ти си права — каза той. — Проблемът съм аз . Аз не бях прав, бях егоистичен и несправедлив към теб и просто не мога да ти кажа колко много съжалявам! Аз съм този, който трябва да се промени, а аз вече се промених!

Той пак се заслуша в отговора й.

— Мила моя, обичам те от цялото си сърце. И още повече сега, след като проумях какво ти е коствало да останеш толкова дълго с мен. И кълна ти се, че ще те накарам да бъдеш доволна, че си го правила!