Рита Моналди: Печатът

С бавни и премерени движения нашият тоскански гост излезе напред, с кожената чанта, съдържаща всичките му инструменти, с която никога не се разделяше.

— Аз съм — отговори той тихо, след като разтвори чантата си, разрови една купчина хартии и се прокашля студено и сдържано. Кристофано беше закръглен, невисок господин, с поддържан външен вид и неприветлив поглед, който внушаваше добро настроение. Тази вечер бледото му лице, обляно в пот, която не се грижеше да избърсва, зениците, съсредоточени в нещо невидимо и бързото поглаждане на черната брадичка, преди да пристъпи напред, опровергаваха неговите претенции за невъзмутимост и разкриваха някакво огромно вътрешно напрежение.

— Бих искал да изясня, че след един първоначален, но внимателен оглед на тялото на синьор дьо Муре, изобщо не съм сигурен, че става дума за зараза — започна Кристофано, — докато медицинският експерт на магистратурата по здравеопазването, който твърди подобни неща с такава сигурност, всъщност се задържа съвсем за кратко при тялото. Тук — той показа листовете, — съм записал моите наблюдения. Вярвам, че могат да послужат, за да се помисли още малко и да се отложи това ваше прибързано решение.

Хората на капитана обаче нямаха нито властта, нито желанието да се занимават с подробности.

— Магистратът заповяда незабавното затваряне на тази странноприемница — отряза изкъсо този, който изглежда беше главният, като добави, че за момента все още не е обявена истинска и пълна карантина, че дните под ключ щяха да бъдат само двадесет и улицата няма да се прегражда, ако, разбира се, не се установят други подозрителни смъртни случаи или заболявания.

— При положение, че аз също ще бъда заключен и, за да си помогна в диагнозата — настоя синьор Кристофано леко засегнат, — мога ли поне да разбера нещо повече за последните хранения на синьор дьо Муре, понеже той ядеше винаги сам в стаята си? Може да е бил обикновен запек.

Възражението оказа ефект върху войниците, които колебливи започнаха да търсят с поглед ханджията. Но той изобщо не беше чул молбата на лекаря: отпуснат на един стол, отдаден на печал, той стенеше и проклинаше, както обикновено, безконечния низ от удари, които животът му нанасяше. Последният от тях беше преди седмица, когато в една от стените на странноприемницата се бе разтворила малка пукнатина — нещо, което нерядко се случва в старите къщи на Рим. Цепнатината не криеше никаква опасност, както ни се каза, но и само това стигаше, за да потисне и разгневи моя господар.

Проверката междувременно продължаваше. Сенките на вечерта се спускаха и отрядът беше решил да не протака допълнително заключването.

— Доменико Стилоне Приазо, от Неапол! Анджоло Бреноци, от Венеция.

Двамата младежи, първият поет, а вторият стъклар, пристъпиха напред, като се гледаха един друг, сякаш успокоени от факта, че са ги извикали заедно, като че ли така можеха да си поделят страха. Бреноци, стъкларят — с уплашен поглед, лъскави обички и заострено нагоре носле, което надничаше между пламналите бузи — напомняше малка порцеланова статуя на Христос. Жалко че, както обикновено, освобождаваше напрежението, пощипвайки се неприлично между бедрата, като че се опитваше да свири на инструмент с една-единствена корда. Неприятен навик, който ми се набиваше на очи повече, отколкото всеки друг.

— Бог да ни е на помощ! — изплака тогава отец Робледа, не разбрах дали заради непристойния жест на стъкларя или заради ситуацията, и се отпусна зачервен на едно столче.

— И всички светци — добави поетът. — Излиза, че дойдох от Неапол, за да си хвана зараза.

— И не сте постъпили добре — отсече йезуитът, докато попиваше потта от челото си с кърпичка. — Достатъчно бе да си останете във вашия град, там сгодните случаи не липсват.

— Може и така да е. Само дето сега, като имаме добър папа, вярвахме, че тук е дошло благоразположението на небето. Ама първо трябва да се види какво мислят онези, дето, както се казва, са зад Портата — изсъска Стилоне Приазо.

Със свити устни и остър език, неаполитанският поет беше ударил там, където никой не искаше дори да бъде докоснат.

Вече от няколко седмици турските войски на Високата порта напираха, жадни за кръв, пред вратите на Виена. Всички войски на неверниците неумолимо се събираха (поне така съобщаваха сухите доклади, които достигаха до нас) пред столицата на Свещената римска империя и заплашваха скоро да пробият отбраната.

Сражаващите се от християнска страна, почти готови да капитулират, все още удържаха само благодарение на вярата си. Лишени от оръжия и хранителни припаси, омаломощени от глада и дизентерията, на всичко отгоре бяха уплашени от първите признаци на чума.