Рита Моналди: Печатът

Диалогът с младата двойка много скоро премина границата на обикновеното познанство и с времето стана по-близък и приятелски. Случаят пожела само петнадесет дни преди сватбата свещеникът, определен да ръководи церемонията, да стане жертва на тежко неразположение. Поради това беше напълно естествено Рита и Франческо да помолят мен да извърша обреда.

Венчах ги един слънчев следобед в средата на юни в чистата и силна светлина на църквата „Сан Джорджо ин Велабро“, недалеч от славните руини на римския форум и на Капитолийския хълм. Церемонията беше трогателна и изпълнена с вълнение. Молих се разпалено на Вседържителя да дари младата двойка с дълъг и спокоен живот.

След брака им продължихме да се посещаваме взаимно в продължение на няколко години. Така разбрах, че независимо от малкото време, което работата им оставяше, Рита и Франческо не бяха изоставили напълно своите научни занимания. След дипломирането си в областта на хуманитарните науки и двамата се бяха насочили към по-динамичния и циничен свят на печата, но все пак не бяха забравили старите си интереси. Напротив, продължаваха да се занимават в малкото свободно време с четене на качествени творби, с посещения в музеи, а понякога се отбиваха и в библиотеките.

Веднъж месечно ме канеха на вечеря или на следобедно кафе. Често, за да мога да седна, им се налагаше да освободят в последния момент някой стол, затрупан от купища фотокопия, микрофилми, репродукции на старинни печатни издания и книги — планини хартия, които при всяко посещение намирах все по-високи. Това събуди любопитството ми и ги попитах върху какво работят с такъв разпален ентусиазъм.

Тогава те ми разказаха, че преди известно време намерили в частната колекция на един римски аристократ-библиофил сбирка от осем тома, датиращи от първите години на XVIII век. Благодарение на някои общи познанства собственикът, маркиз ****** беше дал на двамата позволение да изучават старинните томове.

Ставало дума за истинско съкровище за любителите на историята. Осемте тома представлявали сборник с писма на абат Ато Мелани, потомък на стар и благороден тоскански род на музиканти и дипломати.

Но истинското откритие тепърва предстояло — подвързани заедно с един от осемте тома, на бял свят излезли обемни ръкописни мемоари. Датата им била 1699 и били изписани със ситен, калиграфски почерк, съвсем различен от този в останалата част на книгата.

Анонимният автор на записките твърдеше, че бил прислужник в една римска странноприемница, и разказваше в първо лице удивителни събития, разиграли се в Париж, Рим и Виена през 1683 година. Мемоарите се предхождаха от писмо, което ги представяше — без дата, без подател или получател и с доста мъгляво съдържание.

Тогава не ми бе позволено да узная нищо друго. Двамата младоженци се държаха много резервирано по отношение на откритието си. Подразбрах единствено, че след намирането на мемоарите бяха започнали най-оживените им проучвания.

Така или иначе, понеже и двамата бяха напуснали академичните среди и следователно не можеха да придадат научна стойност на своите изследвания, бяха започнали да изготвят проект за роман.

Започнаха да ми говорят за това като на шега — щяха да преработят мемоарите на прислужника във формата на роман. Първоначално останах малко разочарован, понеже намирах идеята — като страстен учен, какъвто претендирах да бъда — за наивна и повърхностна.

При следващите си посещения разбрах, че работата започваше да става сериозна. Не бе изтекла и година от сватбата им, а вече посвещаваха на делото цялото си свободно време. По-късно ми признаха, че са прекарали сватбеното си пътешествие почти изцяло в архивите и библиотеките на Виена. Никога не задавах въпроси, като се ограничавах единствено да бъда мълчалив и дискретен свидетел на техния труд.

Навремето, за жалост, не следях с голямо внимание равносметките, които младата двойка правеше пред мен относно напредъка на делото си. Междувременно те, окрилени от раждането на една хубава дъщеричка и изморени от опитите да градят щастието си върху подвижните пясъци на нашата бедна страна, в началото на новия век неочаквано бяха решили да се преместят във Виена град, към който и двамата изпитваха добри чувства, може би и заради сладките им спомени като младоженци.

Поканиха ме на кратко сбогуване малко преди да напуснат окончателно Рим. Обещаха да ми пишат и да ми гостуват, когато дойдеха на посещение в Италия.