Не направиха нищо от това и повече нищичко не узнах за тях. Докато един ден, преди близо няколко месеца, не получих плик от Виена. Той съдържаше ръкописа, който Ви изпращам — беше дългоочакваният роман.
Бях щастлив да узная, че поне са успели да го доведат до край и исках да им отговоря, за да благодаря. Но останах учуден, когато установих, че не са ми изпратили нито адреса си, нито дори два съпътстващи пратката реда. На титулната страница стоеше сухото посвещение: „На победените“, а от задната страна на плика бе изписано с флумастер само: „Рита & Франческо“.
И тъй, аз прочетох романа. Или по-скоро би трябвало да го нарека записките? Наистина ли става дума за барокови мемоари, пригодени за съвременния читател? Или по-скоро за модерен роман, пренесен в хиляда и шестстотната година? Или за двете неща едновременно? Това са въпроси, които ме измъчват и до днес. Всъщност в някои части ти се струва, че четеш страници, достигнали недокоснати до нас от седемнадесети век — всички герои постоянно си служат с лексиката на бароковите трактати.
Но после, щом разговорът бъде изместен от действието, езиковият регистър рязко се променя, същите участници се изразяват на съвременен език и дори техният начин на действие напомня по всичко постановката на типичния криминален роман, нещо като Шерлок Холмс и доктор Уотсън, колкото да дам един пример. Като че ли на тези места авторите са пожелали да оставят следа от своята намеса.
А ако ме бяха излъгали? Изненадах самия себе си, че си задавам този въпрос. Ами ако историята от ръкописа на прислужника, намерен от тях, беше просто измислица? Не приличаше ли прекалено много на начина, по който Мандзони и Дюма започват техните два шедьовъра — „Обещаните годеници“ и „Тримата мускетари“? Които, виж каква случайност, също са исторически романи, чието действие се развива в хиляда и…
За съжаление не ми бе възможно да стигна до същината на въпроса, която най-вероятно е осъдена да остане загадка. Всъщност не успях да издиря осемте тома с писмата на абат Мелани, от които започва историята. Библиотеката на маркиз ****** е била разпиляна преди десетина години от наследниците, които са се погрижили да я разпродадат. След като използвах някое и друго познанство, търговската къща, която се занимавала с продажбата, ми съобщи неофициално имената на купувачите. Повярвах, че най-накрая съм стигнал до разрешението и се сметнах за благословен от Господа, докато не прочетох имената на новите притежатели — томовете бяха закупени от Рита и Франческо. За които, разбира се, не се съобщаваше никакъв адрес.
При това положение в последните три години проведох, с малкото средства на мое разположение, дълга поредица от проверки по съдържанието на ръкописа. Ще намерите резултата от моите проучвания в страниците, които прибавям накрая и които Ви моля да прочетете с голямо внимание. Ще разберете колко време държах в забрава творбата на двамата ми приятели и всички терзания, които тя ми причини. След това ще намерите подробен преглед на историческите събития, разказани в ръкописа и една равносметка на мъчителните изследвания, които проведох в архивите и библиотеките на половин Европа, за да разбера дали сведенията отговарят на истината.
Всъщност фактите и събитията, съдържащи се в ръкописа, както и Вие самият ще установите, са от такова значение, че могат да изменят категорично и завинаги хода на историята.
Е, добре, сега, след като стигнах до края на тези проучвания, мога да потвърдя със сигурност, че случките и героите, съдържащи се в разказа, който след малко ще започнете да четете, са автентични. И даже, когато не ми беше възможно да намеря доказателства за прочетеното, успявах най-малкото да установя, че става дума за изцяло достоверни събития.
Събитията, разказани от двамата ми бивши енориаши, макар и да не се въртят единствено около папа Инокентий XI (който между другото дори не е сред героите на романа), позволяват да излязат наяве обстоятелства, които хвърлят нови и тежки сенки върху твърдостта на духа на понтифекса и почтеността на неговите намерения. Казвам „нови“, защото още процесът по обявяването на папа Одескалки за блажен, започнал на 3 септември 1714 г. от Климент XI, се препънал почти мигновено поради възражения super virtutibus2 2 относно добродетелите (лат.) — (Бел.прев.)
, повдигнати в Конгрегацията по предварителната подготовка за канонизация от „защитници на вярата“. Трябвало да изминат тридесет години, преди Бенедикт XIV Ламбертини да наложи чрез декрет пълно мълчание върху съмненията относно добродетелите на Инокентий XI. Но ето че малко след това процесът пак бил спрян, този път за близо 200 години — и всъщност чак през 1943, при папа Пий XII, бил назначен друг докладчик. Обявяването за блажен пак се отложило с още тринайсет години, тоест до 7 октомври 1956 г., когато бива обявен за блажен. След този ден около папа Одескалки паднало мълчание. И никога повече — чак до наши дни — не е ставало дума да бъде провъзгласен за светец.
Читать дальше