Рита Моналди: Печатът

Бих могъл, благодарение на закона, одобрен от папа Йоан Павел II преди повече от петдесет години, да отворя по своя инициатива добавка към разследването. Но в такъв случай не бих успял secretum servare in iis ex quorum revelatione preiudicium causae vel infamiam beato afferre potest3 3 да запазя тайна от онези, у които откровението може да е причина за предразсъдък или да опозори името на блажения. . Тоест, в такъв случай би трябвало да разкрия съдържанието на ръкописа на Рита и Франческо на някого, пък било то и само на „разпространителя на правдата“ и на „постулатора“ („адвокатите по защитата и обвинението на светците“, както днес просташки ги назовават във вестниците).

По този начин обаче бих допуснал да се появят тежки и неизличими съмнения върху добродетелите на Блажения — решение, което можеше да се взема само от понтифекса и със сигурност не от мен.

Ако междувременно творбата беше публикувана, щях да бъда освободен от задължението на тайната. Ето защо се надявах, че книгата на двамата ми стари енориаши е намерила вече своя издател. Поверих впрочем търсенето на някои от най-младите и непосветени мои сътрудници. Но в каталозите с книги на пазара не намерих нито едно произведение от този род, нито имената на моите приятели.

Опитах се да издиря двамата млади хора, които със сигурност вече не бяха такива — в регистъра се оказа, че действително са се пренесли във Виена, на Ауершпергщрасе 7. Писах на този адрес, но ми отговори управителят на едно университетско общежитие, който не можеше да ми даде никаква насока. Попитах във виенската община, където обаче не можаха да открият нищо важно. Обърнах се към посолствата, консулствата, чуждестранните епархии, без да стигна до никакъв резултат.

Страхувах се от най-лошото. Писах също и на енорийския свещеник на църквата на миноритите — църквата на италианската общност във Виена. Но Рита и Франческо бяха непознати навсякъде, включително за щастие и на гробищния регистър. Най-накрая самият аз реших да тръгна за Виена с надеждата да намеря поне тяхната дъщеря, макар че след четиридесет години не си спомнях кръщелното й име. Както можеше да се предвиди, и този последен опит потъна в нищото.

От двамата ми отдавнашни приятели, освен писанията, ми остава единствено старата снимка, която ми подариха. Предоставям Ви я, както и всичко друго.

От три години ги търся навсякъде. Понякога се улавям да заглеждам момичетата с червени коси като тези на Рита, забравяйки, че нейните сега биха били бели като моите. Днес тя би била на 74 години, а Франческо — на 76.

Разделям се засега с Вас и с Негово светейшество. Нека Бог Ви даде вдъхновение за прочита на текста, до който се докосвате.

Синьоре,

Като Ви изпращам тези мемоари, които най-накрая открих, дръзвам да се надявам, че Ваше превъзходителство ще разпознае в моите усилия да задоволя Вашите желания извънмерната привързаност, която винаги е съграждала моето щастие, когато имах възможността да я засвидетелствам на Ваше превъзходителство…

Стражите, водени от началника на полицията, пристигнаха привечер, точно когато се канех да запаля факлата, която осветяваше нашата табела. В ръцете си стискаха дъски и чукове, печати, вериги, и огромни гвоздеи. Докато се приближаваха по „Улицата на Мечката“, крещяха и жестикулираха високомерно, за да накарат минувачите и клюкарстващите групички да им направят път. Бяха наистина ядосани. Щом стигнаха до мен, започнаха да махат с ръце:

— Всички вътре, всички вътре, кръчмата трябва да се затвори — извика онзи измежду тях, който даваше заповедите.

Едва бях успял да сляза от столчето, върху което бях стъпил, и две силни ръце ме блъснаха грубо във входа, докато неколцина стражи се подреждаха заплашително пред вратата, за да препречат достъпа. Бях замаян. Стресна ме тълпата, която се беше струпала светкавично пред портата под виковете на офицерите. Бяха наемателите на нашата странноприемница, известна като странноприемницата „При оръженосеца“.

Беше само девет часа, а всички бяха налице: в очакване да се сервира вечерята, както всяка вечер те се шляеха из приземния етаж, между отоманките в преддверието и масите в двете близки трапезарии. Преструваха се, че вършат кой едно, кой друго, а всъщност всеки беше там, за да се навърта около младия наемател французин, който с голяма вещина се упражняваше на китарата си.