Рита Моналди - Печатът

— Зависи. В някои случаи е хубаво да се направи посещение в дома на ощетения и да се поднесат сърдечни извинения.

— А данъците? Какво се случва, ако не се плащат задълженията?

— Ами… Това е доста деликатен въпрос. Данъците се вписват между res odiosae 25 25 омразните неща (лат.) — (Бел.прев.) , в смисъл, че никой не ги плаща по собствено желание. Нека кажем, че със сигурност е грях да не се плащат справедливите данъци, докато за несправедливите трябва да се разгледа случай по случай.

Робледа ме просветли и за много други ситуации, за които, без да познавам доктрината на йезуитите, бих отсъдил по доста различен начин: ако е несправедливо осъден, човек може да избяга от затвора, може да напие стражарите и да помогне на затворниците в неговата килия да се измъкнат; може да се изпитва радост от смъртта на родител, който ни оставя солидно състояние, стига тя да не бъде примесена с лична омраза към починалия; могат да се четат книги, забранени от Църквата, но най-много за три дни и не повече от шест страници; може да се краде от родителите, без да се върши грях, но не повече от петдесет златни монети; накрая, който се кълне, но само престорено и без намерение да се закълне истински, не е задължен да удържи клетвата си.

— Значи може да се лъже! — смаян, събрах всичко в една дума.

— Не се изразявай толкова грубо! Всичко зависи от намерение то. Грехът е съзнателно отдалечаване от Божествения закон — изрецитира тържествено Робледа. — Ако се извършва само привидно, но без да го искаш наистина, тогава си спасен.

Излязох от стаята на Робледа в плен на някаква смесица от изтощение и безпокойство. Благодарение на мъдростта на йезуитите реших, че Пелегрино имаше добри възможности да спаси душата си. Но от всички тези слова излизаше, че бялото може да се нарече черно, че истината е равнозначна на лъжата, че доброто и злото са едно цяло.

Може би абат Мелани не бе кристално чистият човек, за какъвто искаше да го смятат. Но на отец Робледа, мислех си аз, трябваше да се има още по-малко доверие.

Часът за обед бе вече минал и нашите наематели, гладували предната вечер, заслизаха бързо към кухнята. След като се подкрепиха на две-на три с една моя супичка с кюфтенца и хмел, която не предизвика възторг у никого, Кристофано привлече нашето внимание върху нещата, които трябваше да се направят. Скоро щяхме да бъдем повикани от стражите да се появим на прозорците за проверка. Още един разболял се със сигурност щеше да накара Конгрегацията по здравеопазването да утвърди опасността от зараза и в такъв случай карантината щеше да бъде удължена и засилена. Може би щеше да се построи лазарет, в който рано или късно щяхме да бъдем преместени. Перспективата накара и най-смелите да потръпнат.

— Тогава не ни остава друго, освен да се опитаме да избягаме — изпъшка стъкларят Бреноци.

— Не би било възможно — отбеляза Кристофано. — Сигурно вече са сложили решетки, за да преградят улицата, а дори и да успеем да ги преминем, ще тръгнат да ни гонят из цялата папска територия. Бихме могли да се опитаме да я прекосим в посока към Лорето, бягайки през горите, за да се качим после на лодка или кораб на Адриатика и да избягаме по море. Но по този път не разполагам със сигурни приятели и мисля, че никой от нас не се намира в по-добро положение. Ще бъдем принудени да просим гостоприемство от непознати, като по този начин всеки път ще рискуваме да бъдем предадени от човека, който ни дава подслон. Иначе бихме могли да се опитаме да се скрием в кралство Неапол, като пътуваме нощем, а денем спим. Аз със сигурност не съм вече на възраст да понеса подобно изпитание, а и други от нас може би не са облагодетелствани от природата. После със сигурност ще имаме нужда от водач — овчар или селянин, който не винаги скланя лесно да ни води през хълмовете и проходите и да не подозира, че ни преследват — защото би ни предал на господаря си, без много да му мисли. Накрая ще сме прекалено голяма група бегълци и всички без санитарен паспорт — ще ни спрат на първия граничен контрол. Възможностите да успеем, в общи линии, биха били доста малки. И всичко това, без да се брои, че, дори и да имаме успех, ще бъдем обречени никога повече да не се върнем в Рим.

— Тогава? — настоя Бедфорд, като изпръхтя нетърпеливо и стисна ръце, които се заклатушкаха нелепо от маншетите.

— Тогава Пелегрино ще отговаря на проверките — отвърна невъзмутимо лекарят.

— Но как, като не може дори да се държи на краката си? — възразих.