Рита Моналди - Печатът

Всичко стана наистина мигновено: той потопи пръчицата в зехтина, и, стремейки се да стои възможно по-далеч от болния, му намаза едното ухо и измърмори кратката формула: „Indulgeat tibi Deus quidquid peccasti per sensus“ 23 23 Да ти прости Бог всичко онова, което си съгрешил чрез сетивата. (лат.) — (Бел.прев.) , доста различна от по-дългата версия, която всички познаваха.

— Университетът в Льовен — обясни той после, като се обърна към смаяната публика, — прие през 1588 година, че в случай на зараза е позволено свещеникът да извърши светото миропомазване с пръчица, вместо с палец. И вместо да помаже устата, носа, очите, ушите, ръцете и краката, като всеки път произнася каноничната формула „Per istas sacras unctiones, et suam piisimam misericordiam indulgeat tibi Deus quidquid per visum, auditum, odoratum, gustum, tactumdeliquisti“ 24 24 Чрез тези свещени помазвания и чрез Своето преблаго милосърдие, да ти прости Бог всичко, в което си се провинил чрез зрение, слух, мирис, вкус, допир, (лат.) — (Бел.прев.) , от тогава много теолози приеха за валидно тайнството с едно-единствено помазване, извършено набързо върху някой от сетивните органи и с произнасяне на кратката универсална формула, която чухте по-рано.

После йезуитът бързо се отдалечи.

За да не се набивам на очи, изчаках групичката да се разпръсне и веднага последвах отец Робледа. Настигнах го точно, когато прекрачваше прага на стаята си.

Все още задъхан, му казах, че съм много загрижен за душата на моя господар: наистина ли мирото бе пречистило съвестта на Пелегрино от греховете и той не рискуваше да отиде в ада? Или се налагаше да се изповяда преди да умре? И какво би се случило, ако не се върнеше в съзнание преди прехода в отвъдното?

— О, ако е само това — отговори Робледа припряно, — недей да се притесняваш: не ще бъде вина на твоя господар, ако преди да умре, не дойде на себе си поне за толкова време, колкото да направи пълна изповед на своите прегрешения пред Бога.

— Знам — отвърнах незабавно, — но освен опростимите грехове има също и смъртни…

— Ти може би знаеш за някой тежък грях, извършен от твоя господар? — попита притеснено йезуитът.

— Доколкото ми е известно, не е отивал по-далеч от някое избухване и някоя чашка в повече.

— Така или иначе, и да бе убил — каза Робледа, като се прекръсти, — това не би променило нещата.

Тогава ми обясни, че отците йезуити, тъй като имат особено отношение към тайната на изповедта, от много време изучавали с голямо внимание доктрината за греха и прошката. — Има престъпления, които водят до смъртта на душата и те са многобройни. Но има и такива, които са донякъде допустими — каза той, като понижи смутено глас — и даже някои, които са разрешени, разбира се, в изключителни случаи. Всичко е въпрос на обстоятелства и за изповедника, уверявам те, решението винаги е много трудно.

Случаите бяха безкрайно разнообразни и всичко трябваше да се обмисля с особена предпазливост. Трябва ли да се даде опрощение на син, който убива баща си в самозащита? Грях ли върши този, който, за да избегне да бъде несправедливо осъден, умъртвява свидетел? Ами жена, която убива мъжа си, защото знае, че иначе той ще убие нея? Може ли един благородник, за да защити честта си пред равните нему (което за него най-важно от всичко в този живот), да отнеме живота на този, който го е обидил? И грях ли е, когато един войник по заповед на свой висшестоящ убива невинен човек? И още, може ли жена да проституира, за да спаси от глад собствените си деца?

— А когато се краде, отче, винаги ли се върши грях? — настоях, досещайки се, че прекалено изобилните деликатеси в килера на моя господар не винаги достигнаха дотам по законен път.

— Не, разбира се. И тук трябва да се вземат предвид вътрешните и външните обстоятелства, при които е извършено деянието. Със сигурност е много по-различно, ако богатият краде от бедния, отколкото ако бедният краде от богатия, или богатият от богатия, или бедният от бедния и така нататък.

— Но не може ли да се даде опрощение във всички случаи, когато се върне откраднатото?

— Много бързаш! Задължението да се върне откраднатото е нещо важно, разбира се, и изповедникът е длъжен да го напомни на вярващия, който му се доверява. Но задължението може да бъде ограничено или да отпадне. Не трябва да се връща откраднатото, ако това означава да обеднееш: един благородник не може да се лиши от прислугата си и един виден гражданин не може, разбира се, да падне дотам, че да работи.

— Но ако не съм принуден да върна това, което съм заграбил, както казвате вие, тогава какво трябва да правя, за да получа опрощение?