Рита Моналди - Печатът

Тогава напомних на йезуита, останал предвидливо вън от стаята, че, при това положение, щеше да се наложи да извърши тайнството на последното причастие. Едиктът, предвиждащ присъствието на свещени изображения в странноприемниците, нареждаше — уточних аз, — ако някой се разболее в странноприемница или хан, да бъде изповядан официално поне на третия ден от болестта, ако не и по-рано, както и да бъдат извършени останалите тайнства.

— Ами, ох, ами да, всъщност е така — каза Робледа, попивайки нервно с кърпичка потните си кичури.

Побърза обаче да добави, че според споменатия църковен едикт, освен енорийският или друг свещеник, натоварен лично от него, друг не можеше да извърши законно тези тайнства. Ако някой свещеник все пак решеше да го стори, поемаше върху себе си смъртен грях и рискуваше най-тежка форма на отлъчване, която само папата би могъл да опрости. В действителност, продължи той, едиктът, от който бях научил тази добра и правдива препоръка, разпореждал единствено енорийският свещеник на местната църква да полага свещения елей върху челата на болните и да шепне светите слова в ушите на нещастниците и, доколкото знаел той, за болните се грижели милосърдните братя от Сдружението на Постоянството към църквата „Сан Салваторе ин Лауро“, чието първо задължение е грижата за заболелите чуждоземци и т.н. Освен това имало нужда от елей, благословен за случая от епископ, а той не носеше такъв със себе си.

Йезуитът познавал така добре въпроса — каза той разгорещено, та чак тлъстата му брадичка подскачаше — тъй като през Светата година 1675-та един негов събрат се е озовал в подобна на нашата ситуация и всъщност той не извършил тогава последния ритуал.

Докато Робледа повтаряше своите съображения пред останалите, успях да намеря едикта, който Пелегрино държеше в едно чекмедже, заедно с всички обществени разпоредби, които трябваше да спазват ханджиите, собствениците на странноприемници и кръчмарите. Разгледах го набързо: йезуитът имаше право.

Думата взе лекарят Кристофано и покорно отбеляза, че учените и мъдри забележки на отец Робледа трябваше да бъдат спазени буква по буква и без възражения, тъй като ставаше дума за църковно разпореждане и едикт, чието нарушаване водеше до отлъчване, и че следователно трябваше незабавно да се осведоми енорийският свещеник на близката църква „Санта Мария ин Постерула“, че е установен нов случай на съмнение за зараза. После трябваше да бъдат предупредени милосърдните братя от Сдружението на Постоянството към „Сан Салваторе ин Лауро“: никаква друга свещеническа мисия не беше допустима в този случай. Даже, при това положение на нещата, добави Кристофано с блясък в големите си, кръгли и черни очи, щеше да бъде разумно всеки от наемателите да подготви своевременно своите вещи; като се извършели тези процедури, сме щели да бъдем преместени на сигурно място, а после — в лазарет.

Отецът, който до момента бе запазил пренебрежително спокойствие, подскочи.

Всички обърнахме очи към него.

Забити в пода, сякаш окачени над дългия и остър нос, черните очички на йезуита не се повдигнаха: като че ли отец Робледа се страхуваше да не похаби — вдигайки поглед към лицата на останалите — ценните си вътрешни сили, насочени в този миг към опита да го измъкнат някак си от това затруднение. Изтръгна едикта от ръката ми.

— Но… ето, ето. Ах, знаех си — каза той, като подръпна устната си с палеца и показалеца и изпъчи корем. — В този едикт не се говори за извънредни случаи, като например отсъствие, възпрепятстване или закъснение на енорийския свещеник, когато всеки свещеник може да извърши светото миросване!

Кристофано намекна, че нищо от този род все още не се е случило.

— Но може да се случи — настоя отец Робледа, разтваряйки ръцете си в театрален жест. — Ако извикаме братята от „Сдружението на Постоянството“, мислите ли, че няма да ни изпратят в лазарета, без дори да се приближат до болния, поради страх от зараза? И после, да, извънредната компетенция на енорийския свещеник е нужна според църковното нареждане, но никога, никога не е била нужна по Божия воля! Значи е мой напълно неотложен дълг да помажа този беден агонизиращ брат със светото миро, което отнема следите от греха, дарява сила на душата да понесе последните страдания и…

— Но нямате миро, благословено от епископа! — прекъснах го аз.

— В гръцката църква например минават и без него — отговори той надменно.

И без допълнителни обяснения, ми нареди да му донеса зехтин, както изрично препоръчвал свети Яков, тъй като трябвало да го благослови, а също и една пръчица. Само след няколко минути, отец Робледа беше до възглавницата на господаря Пелегрино, за да го мироса за последно.