Ги Мопасан - Есе за Гюстав Флобер

На него също му доставяше удоволствие да гледа как минава пълният с хора кораб. Вземаше театралния бинокъл, който винаги се търкаляше по масата му или на камината, и с любопитство съзерцаваше всички тези обърнати към него лица. Грозотата им го забавляваше, учудването им го развличаше; по лицата прочиташе характерите, нрава, глупостта на всеки един.

Много е говорено за омразата му към буржоата.

За него думата буржоа бе синоним на глупост и той я определяше така: „Наричам буржоа всеки, който мисли посредствено.“ Съвсем не го беше яд на буржоазната класа, а на един особен вид глупост, който се среща най-често сред тази класа. Презираше и „народеца“ по същия безкомпромисен начин. Но тъй като по-рядко общуваше с работници, отколкото със светски хора, по-малко страдаше от народната глупост, отколкото от светската. Невежеството, на което се дължат неоспоримите убеждения, така наречените безсмъртни принципи, всички условности, всички предразсъдъци, целият арсенал от тривиални или префинени възгледи го изкарваше от кожата му. Вместо като много други да се усмихва на всеобщата тъпота, на интелектуалното нищожество на мнозинството, той ужасно страдаше от тях. Поради прекомерната му умствена чувствителност изтърканите глупости, които повтаряме всекидневно, му нанасяха дълбоки рани. На излизане от някой салон, където през цялата вечер са се водили банални разговори, се чувстваше обезсилен, съсипан, пребит, видиотен, както твърдеше самият той, толкова силна бе способността му да се вживява в чуждата мисъл.

Трептящ като струна, впечатлителен, той се оприличаваше на жив одран, потръпващ от болка при всеки допир. Човешката глупост наистина го нараняваше през целия му живот, както нараняват големите и несподелени душевни нещастия.

Считаше я донякъде за личен враг, настървил се да го мъчи, и я преследваше ожесточено, като ловец плячката си, настигайки я на дъното дори на най-великите мозъци. Откриваше я с тънката чувствителност на копой, бързият му поглед я улавяше, все едно дали бе скрита в колоните на вестник или между редовете на хубава книга. Понякога толкова се дразнеше, че му идеше да унищожи човешкия род.

Оттам и мизантропията в произведенията му. Горчивият им вкус се дължи не на друго, а на непрекъснатия сблъсък с посредственото, с баналното, с глупостта във всичките й форми. Флобер я отбелязва на всяка страница, почти във всеки параграф, било като я назовава, било като само загатва за нея, било като набляга на определена сцена или диалог. Той вдъхва на интелигентния читател меланхолично отчаяние от живота. Необяснимата неловкост, която изпитват много хора, като четат „Възпитание на чувствата“, е просто неосъзнато усещане за изконната нищожност на човешките мисли, показана в чист вид в главите на героите.

Понякога казваше, че би могъл да нарече тази книга „Неудачниците“, за да се разбере по-добре предназначението й. Всеки, който е чел този унил роман, се е питал с безпокойство дали не е като някой от жалките му герои, до такава степен във всеки от тях намираме лични, съкровени и покъртителни неща.

След като бе направил списък на ужасяващите го четива, един ден той написа: „Единствената ми цел е да избълвам върху съвременниците си отвращението, което ми вдъхват! Най-после ще кажа открито какво мисля, ще дам израз на яда си, ще изригна омразата си, ще изхарча злъчта си, ще излея възмущението си!“

Това презрение на екзалтиран идеалист към всекидневната глупост и всеобщата пошлост бе придружено от несдържано възхищение към изключителните хора, от какъвто и вид да е талантът им и от какъвто и характер да е ерудицията им. Винаги бе обичал само Мисълта и почиташе всичките й проявления — затова и четеше книги, които обикновено изглеждаха съвсем чужди на литературното изкуство. Скара се с един приятелски настроен вестник, в който бяха отправили неуместна критика към Ренан 6 6 Ернест Ренан — френски писател и филолог, известен с рационалистическото си тълкуване на религията, високо ценен от съвременниците си като майстор на стила. По-важни произведения: „Спомени от детството и младостта“, „Бъдещето на науката“, „Произход на християнството“, „История на израелския народ“, „Молитва за Акропола“ и др. ; самото име на Виктор Юго го изпълваше с възторг; приятели му бяха хора като Жорж Пуше и Бертьоло 7 7 Марсьолен Бертьоло — френски химик и политически деец (1827–1907). Сенатор, министър на образованието, след това на външните работи. Работил в областта на синтетичната химия, термохимията, усъвършенствал калориметъра, изучавал ензимите. ; парижкият му салон бе от най-любопитните.