Ги Мопасан - Бел Ами

Той си каза: „Ще чакам до десет часа и тогава ще пия чаша разхладително в «Америкен». Дявол да го вземе, колко, все пак, ми се иска да си сръбна!“ Дюроа погледна цялата тази публика, пиеща около масите, всички тези мъже, които можеха да утоляват жаждата си колкото си искат. И тръгна край кафенето, като зае нахален, предизвикателен вид, мъчейки се да определи с по един само поглед, по израза на лицето, по облеклото, всеки посетител колко пари има в себе си. Глух неприязън се появи в него против всичките тези мирно беседващи господа. В джобовете си навярно те носят и златни, и сребърни, и медни монети. Средно във всекиго може би имаше не по-малко от два луидора. В кафенето са стотина души — сто пъти по два луидора правят четири хиляди франка! И, полюшвайки се не без грация, прошепна: „Свини!“ Ако той би могъл да пипне в някое кьоше на улицата, в тъмнината едного от тях, той би му извил шията — ей, Богу, без да му трепне съвестта, както той правеше това с домашните птици в селата през време на големите маневри.

Той си припомни двете години, през които бе живял в Африка и какво беше правил с арабите там… Корава, зла усмивка мина през устните му, когато се сети за това, което беше сторил и което струваше живота на трима души от племето Улет Авана. Местните хора дадоха на него и на неговите другари двадесет кокошки, два овена, злато и повод за смях и подигравки в продължение на шест месеца.

Никога не биха намерили виновните, които и не търсеха, понеже арабите се смятаха за естествена плячка на войниците.

В Париж не е така. Не може открито да се граби с препасана сабя и с револвер в ръка, както там, далеч от гражданското правосъдие, на воля. И той почувства събуждащия се в душата му инстинкт на подофицер, втурнал се в покорена страна. Разбира се, сега му беше мъчно за тези две години, прекарани в пустинята. Колко е досадно, че той не остана там! Но нали се надяваше, че се връща към по-добро. А сега!… Да! Няма какво да се каже, сега е по-добре!

Той почна да движи езика из устата си, сякаш за да се увери, че му е сухо небцето.

Народът се движеше наоколо изнемощял и уморен. И той продължаваше да мисли: „Тълпа скотове! В джоба на всеки един от тези глупци има пари!“ Блъскаше с раменете си тези, с които се срещаше и си подсвиркваше весели арии. Мъжете, които той блъскаше, се обръщаха и мърмореха сърдито; жените казваха: „Същинско животно!“ Дюроа мина край театър „Водевил“ и се спря пред кафене „Америкен“, като се питаше не е ли време вече да си поръча напитка, понеже жаждата много го мъчеше. Преди да се реши на това, той погледна часовника, който беше със светещ циферблат. Беше девет и четиридесет минути. Той познаваше добре себе си: щом сложат пред него чаша бира, ще я изпие веднага. И какво тогава ще прави до единадесет часа? „Ще отида до «Мадлен» и обратно, без да бързам“ — помисли си той.

Като стигна до ъгъла на площада пред операта, Дюроа срещна един пълен млад човек, силуетът на когото като че му се стори познат. Започна да се рови из спомените си, като повтаряше с половин глас: „Къде, дявол да го вземе, съм виждал този субект?“ Напразно си блъскаше ума. После изведнъж по един странен каприз на паметта, този самият човек му се стори по-млад, по-слаб и облечен във формата на хусар. И извика високо: „Да, това е Форесте!“ Направи още една крачка и тупна вървящия по рамото. Той се обърна, погледна го, после каза: „Какво искате от мен, господине?“

Дюроа започна да се смее:

— Не ме ли познаваш?

— Не.

— Жорж Дюроа. От 6-ти хусарски.

Форесте протегна и двете си ръце.

— А, драги мой! Как прекарваш?

— Много добре. А ти?

— О! Не е важно това. Представи си — моите дробове са се превърнали в някаква разкашкавена хартия. От всеки дванадесет месеца кашлям шест месеца. Разболях се от бронхит, който ме хвана в Буживал. След което се върнах в Париж — ето вече четири години минаха.

— Нима! Но като те погледне човек, не би повярвал това.

И Форесте, като взе под ръка своя бивш другар, започна да му разказва за болестта си, за консултациите и съветите на лекарите, за невъзможността да изпълнява техните предписания, поради положението, което има. Препоръчано му е да прекарва зимата на юг, но как да стане това? Той е женен, журналист е, има много добро положение.

— Аз завеждам отдела за политика във вестник „Ла ви франсез“. Водя сенатските отчети в „Спасение“ и от време на време давам литературна хроника в „Планета“. Да, положението ми е добро.

Читать дальше