Ги Мопасан - Бел Ами

И той излезе, като си влечеше пантофите. Като комично видение, по нощна риза той мина по широкия коридор на обширната заспала къща и без шум влезе в стаята си.

Г-жа Валтер стоеше права, разкъсвана от непоносима болка. Тя все още не разбираше добре положението. Тя само страдаше. После й се стори, че не може да остане на това място неподвижна до сутринта. Усещаше в себе си силна нужда да бяга, да тича, да иска помощ, да й се помогне.

Тя мислеше кого би могла да повика при себе си. Кой човек? Тя не намираше кого. Някой свещеник! Да, някой свещеник. Тя ще падне пред него на колене, ще му изповяда всичко, ще изповяда пред него греха си и отчаянието си. Тогава той ще разбере, че тоя нехранимайко не може да се ожени за Сюзан и не би оставил да стане това.

Свещеник й трябваше веднага. Но къде да го намери? Къде да отиде да го намери? Тогава пред очите й се мерна като призрак кроткото лице на Исус, който върви по водата. Тя го видя, както го виждаше, когато гледаше картината. И той я повика и й каза: „Ела при мене. Ела, коленичи пред мене и аз ще те утеша и ще ти вдъхна какво трябва да направиш“.

Тя взе свещта, излезе от стаята и тръгна към зимната градина. Исус се намираше съвсем накрая, в една малка стаичка, която се затваряше със стъклена врата, за да не се развали от влагата картината. Тая стаичка й приличаше на параклис в гора със старинни дървета.

Когато г-жа Валтер влезе в зимната градина, понеже я бе виждала винаги хубаво осветена, тя остана поразена пред дълбокия мрак. Нежните растения сгъстяваха атмосферата с тежкия си дъх. И понеже вратите не се отваряха вече, въздухът на тая чудновата гора, затворен под стъкления свод, с мъка влизаше в гърдите, замайваше, опиваше, причиняваше удоволствие и страдание, предаваше усещане на раздразнително наслаждение и смърт.

Г-жа Валтер вървеше бавно, смутена от тъмнината, в която, при треперливата светлина на свещта, се очертаваха чудновати растения, приличащи на чудовища, на страшни, грозни същества. Изведнъж тя видя Христос. Отвори вратата и падна на колене. Отначало тя започна да се моли разсеяно, като изговаряше любовни думи, страстни и отчаяни молби. След това вдигна очи към него и я обзе страх. Той приличаше толкова много на Бел Ами. При трептящия блясък на единствената свещ, която едва го осветяваше, стори й се, че не Бог я гледаше, а нейният любовник. Същите негови очи, челото, изразът на лицето му и високомерието му.

— Исусе! Исусе! Исусе! — промълви тя.

И думата „Жорж“ напираше на устните й. Веднага й мина през ум мисълта, че тъкмо в тоя час Жорж, може би, владееше дъщеря й. Той беше сам с нея, някъде в някоя стая. Той! Той! Със Сюзан!

— Исусе!… Исусе!… — повтаряше тя, но мислеше за тях… за дъщеря си с любовника й. Те бяха самички в една стая… И беше нощ. Тя ги виждаше. Тя толкова ясно ги виждаше, че сякаш се изправяха пред нея, на мястото на картината! Те се усмихваха! Те се целуваха. Стаята беше тъмна. Тя стана да отиде при тях, да улови дъщеря си за косата и да я изтръгне от неговите прегръдки. Тя щеше да я улови за гушата, да я удари, дъщеря си, която се отдаваше на този човек. Тя я пипаше… Ръцете й се докоснаха до картината, до краката на Христос.

Г-жа Валтер силно извика и падна на гърба си. Свещта й се търкулна и угасна.

Какво стана после? Тя сънува дълго време странни, страшни сънища. Жорж и Сюзан постоянно минаваха пред очите й, заедно с Исус Христос, който благославяше престъпната им любов.

Тя смътно усещаше, че не се намира в стаята си. Искаше да стане, да тича, а не можеше. Чувстваше, че се вцепенява, че се сковават частите на тялото й. Само мисълта й оставаше будна, но измъчвана от ужасни, неистински, фантастични образи. Тя потъваше в странен сън, сън, който упояващите растения от южните страни вкарват в човешкия мозък чудновати форми и силни благоухания.

Сутринта намериха г-жа Валтер простряна в безсъзнание, почти бездиханна, пред „Исус, който ходи по вълните“. Вдигнаха я, но тя беше толкова зле, че животът й беше в опасност. Свести се едва на другия ден. Като си припомни за всичко случило се през нощта, тя се разплака.

Семейство Валтер обясниха на слугите, че Сюзан внезапно е заминала в манастир. А г-н Валтер отговори на едно дълго писмо на Дю Роа, че е съгласен дъщеря му да стане негова жена.

Бел Ами беше изпратил това писмо по пощата в часа, когато излизаше от Париж. Беше го написал още в навечерието на тръгването си. В това писмо той обясняваше, че отдавна обичал младото момиче, че никога не са се уговаряли предварително, но като видял, че тя съвсем свободно отива при него и му казва „Аз ще бъда ваша жена“, той решил, че има право да отговори на чувствата й, дори да пази в тайна това, докато не получи отговор от родителите й, отговор, който за него няма толкова важно значение, колкото волята на Сюзан.