Акио Морита - Произведено в Япония - Акио Морита и „Сони“

Баща ми следваше примера на своя баща. Обичаше да казва, че цялото богатство на света не може да купи на човек образование, освен ако той сам не се заеме здраво с учението. Богатството все пак осигурява един вид образование — това са знанията, които се придобиват по време на пътуване. Точно това се беше случило с чичо ми, който се върна у дома, направи си ателие в нашата къща и дълго живя с нас, докато не се ожени. Дядо ми го беше издържал по време на четиригодишното му следване в чужбина. Години по-късно моят баща ми даваше пари да пътувам през ваканциите в гимназията и заедно с един съученик посетих много места в Япония. Имахме роднина в Корея, която беше окупирана от Япония от 1904 г. и анексирана през 1910 година. Бях на гости при него, а после стигнах чак до Манчжурия. Возих се дори на първия влак с климатична инсталация и обтекаема форма, наречен „Азия“, през 1939 или 1940 година. Следващото ми пътуване трябваше да бъде до САЩ, но войната го отложи с повече от 10 години.

У дома бяхме необикновено модерно семейство. Майка ми обичаше европейската класическа музика и купуваше много плочи за стария ни фонограф „Виктрола“. Дядо ми често я водеше на концерти и съм уверен, че интересът ми към електрониката и звуковъзпроизвеждането идва от нея. Слушахме отново и отново издрасканите плочи на великите европейски композитори от голямата фуния на фонографа. Тогавашната техника за механичен звукозапис не даваше възможност да се възпроизведе звученето на цял оркестър. Затова най-хубавите ни плочи бяха вокални и инструментални солови партии. Доколкото си спомням, майка ми много обичаше Енрико Карузо и цигуларя Цимбалист. Когато в Нагоя идваха прочути артисти, винаги ходехме на концертите им. Спомням си, че слушахме великия руски бас Фьодор Шаляпин и немския пианист Вилхелм Кемпф, който тогава беше съвсем млад. Местният магазин за плочи от онова време внасяше плочи с класическа музика от компанията „Виктор Ред Сийл“ и всеки месец при пристигането на нова пратка собственикът на магазина пращаше на майка ми за прослушване по един екземпляр от всяка новопристигнала плоча. Още си спомням как като малко дете въртях стария механичен фонограф. Когато учех в първите класове на гимназията, в Япония внесоха първите американски електрически фонографи и беше невъзможно да не се сдобием с такъв.

Баща ми беше на мнение, че ако обичаш музиката, трябва да слушаш качествени записи. По-късно той сподели с нас, че се е страхувал да не би тенекиеният звук на „Виктрола“ да повреди слуха ни и да се отрази на отношението ни към музиката. Той не разбираше и не ценеше музиката от художествена или изпълнителска гледна точка, но искаше семейството му да има възможност да слуша най-добрите записи, които не изкривяват оригиналното изпълнение. Баща ми чувствуваше, че единственият начин да се научиш да цениш добрата музика и добрия звук е да слушаш възможно най-добрия звукозапис. Ето защо, когато пристигнаха първите нови фонографи, той изхарчи куп пари, за да купи един от първите в Япония и със сигурност първия такъв фонограф в околностите. Спомням си, че новият фонограф, също марка „Виктор“, струваше невероятната сума от 600 йени. Тогава само за 1500 йени можеше да се купи японски автомобил.

Никога няма да забравя фантастичния звук на новата електрическа звуковъзпроизвеждаща машина в сравнение със стария механичен уред. Звукът беше съвършено различен и аз останах смаян. Първата плоча, която получихме след покупката на новия фонограф, беше „Болеро“ на Равел. „Болеро“-то ми харесваше, защото усещах патоса на музиката му, а когато чух новото му, по-реалистично звучене, бях изумен. Слушах до безкрайност плочите със записи на Моцарт, Бах, Бетховен, Брамс и изпадах във възторг и почуда как електрическият уред може да почисти като с прахосмукачка старите скърцащи и съскащи звуци, така че познатите плочи да прозвучат по нов, възхитителен начин.

Бях изцяло погълнат от новото си откритие и от всички въпроси, които то пораждаше. Имах роднина, който беше инженер и когато разбрах, че сам си е направил електрически фонограф, веднага отидох у тях, изпълнен с желание да го видя. Той ми го демонстрира. Фонографът се състоеше от свързани с проводници части, разпилени по сламените рогозки върху пода на къщата му. Струваше ми се чудесно, че такива уреди могат да се направят и от любители, а не само в големите заводи. Всъщност сглобяването на радиоапарати ставаше все по-популярно хоби. Някои вестници и списания имаха специални рубрики, в чиито колони поместваха схеми, описания на радиочасти и указания как да се сглобят. Ето това беше нещо, което трябваше да направя. Започнах да си купувам книги по електроника и се абонирах за японски и чуждестранни списания, които публикуваха най-нови данни за звукозаписа и радиотехниката. Скоро започнах да отделям толкова много време на електрониката, че това се отрази на училищните ми задължения. Почти цялото си време след училище посвещавах на новото си хоби. Правех електрически устройства по схемите, поместени в японското списание „Радио и експерименти“. Мечтата ми беше да сглобя електрически фонограф и да запиша собствения си глас. Колкото повече научавах за тази нова технология, толкова повече разширявах опитите си. Трябваше сам да се уча, защото предметите, които наистина ме интересуваха, не се преподаваха в тогавашното училище. Успях да направя прост електрически фонограф и собствен радиоприемник. Направих дори груб запис на гласа си и го пуснах на моя електрически фонограф.