Велимир Петров - Хайде, път на младите!

Малко преди Велико Търново, пак спря:

— Айде, Пичо, изпикай се за последен път като ерген! След това, все ще се сецваш, като си помислиш, че си женен!

След задължителното лутане, открихме прашната стаичка, с висок тезгях и табели под стъкла: Умрели; Женени; Разведени; Родени!

Пършив чиновник ни попълни документите с лявата си ръка — дясната беше отрязана до над китката, като чуканче. Дълго подсмърча, чудеше се къде какво да впише. Имам за спомен свидетелство за граждански брак, в което черно на бяло пише, че съм роден в деня на бракосъчетанието си! Точно обратното на Бранислав Нушич; чиято Автобиография свършва в деня на сватбата му!

Вкара ни в една стаичка; опита несполучливо да ни пусне плоча с „Ропотамо ни посреща“ — мелодия, по-подходяща за развод; пое шампанското и бонбоните — забрави да ги отвори и почерпи от наше име и… щедро разреши да го стиснем за чуканчето.

Бяхме вече Законни!

Таня е запечатала миговете на настъпвания с пантофка и трендафор; целувки; мирният договор; както и ехидната усмивка на Попето: Предупредих Ви! Не вземате от дума! Хак Ви е!

Почерпихме фотографа, шофьора, свидетелите и кръстниците, както и нас двамцата — или общо четирима — в ресторанта; изчерпахме финансовия лимит и си се прибрахме, през Преображенския манастир, където си пожелахме Нещо!

Първата и втората нощи, както бяхме решили, до разсъмване връщах съпругата си в бащиния й дом, но на третата се разбунтувах. Пред перспективата на студените мъгляви улици и съблазънта на топлото, вече — брачно ложе; ударих с юмрук по възглавницата, като истински глава на семейството и разпоредих: никакво ходене, женена жена, ще ми се прибира при родителите си! Край! — и заспахме щастливи; почти толкова щастливи, колкото и сега, след толкова години!

Представянето на Новата снаха (след тази на брат ми), мина през всички фази на мелодрамата, но на забързани обороти. Сам, като предвестник, нахлух, събудих и съобщих на Мама и Татко, че ще имат рядкото щастие, да приветстват едно изключително бижу и да бъдат така любезни… Следваше проплакването в речитатив, майчино: Недей, мама, млад си още; видя брат си; как се опари; не си ли взе поука от него… Последвано от бащиното пресъхнало гърло:

Той сега разсъждава с долната глава! Изчакай, сине, да чуеш какво мисли и другата…

Приятно ми беше да слушам; съвсем по сценария ми; но ги пожалих и съкратих две-три сцени.

Показах паспорта си: мандалото е щракнало!

Вайканията и охканията секнаха. Бяха излишни. Появи се Миленка; свенливо свела ресници; поднесе на Свекърва си букетче теменужки и синчец от Преображенския манастир и им целуна ръка.

До тука — всички по нощници, като в античен театър… Липсваше само Хорът.

(В полето на оригинала, редакторският молив на Е.М., сухо е отбелязал: „В античния театър не са ходели по нощници!?“ Авторът има неоспорими доказателства, че в античния свят са спели с официалните си хитони, близки по дизайн, с модната тенденция „Нощница 1964“. Също — сме засичали съвременни люде, спящи с костюми, фракове, мундири и други.)

Баща ми засия, облече се светкавично, грабна Снахата, вече издокарана и надлежно нацелувана; и я поведе към Халите, за агне. Де кого срещнеше — се хвалеше с новата придобивка — от малкия син!

По същото време, в другия лагер — паника! Леглото на щерката — неразбутано! Такова нещо не било се случвало. Братята Николай и Любен се правели, че нищо не знаят.

Николай ме срещна предната сутрин, със студентската чантичка подмишница, както винаги — закъснял, а и не му се ходеше твърде. Аз пък изгарях от нетърпение да му кажа, но по художествен начин.

И тъй — и тъй, си закъснял, казвам, ела да почерпя кафенце с по едно коняче. Каю се изкуши и заряза науките за някой и друг час.

Седнали, посръбвахме, разговорът мързеливо се прескундяше по познати клюки. Небрежно си играех с паспорта си; белким го поиска и така да стане дума. По него време имахме едни паспорти — леле-мале: на снимките бяхме като наемни убийци. Модно беше, да си ги разглеждаме взаимно; нямаше начин да не се хилкотим. Правилно съм го изчислил: шуреят ми (вече), се пресегна, взе паспорта ми, заразглежда го — готов да се хилне; неразбиращо замръзна; прелисти пак; погледна ме; проумя и… се разцелувахме. А аз — вика — магарето му с магаре, само преди дни, разубеждавам сестра си, разбрал, че пак сте я подкарали: нищо няма да излезе й казвам…

С двамата братя на жена ми, се знаехме години преди да разбера, че им е сестра. Учехме в едно и също училище — Техническото, а и ергенувахме заедно. Засичали сме се като конкуренция. Вече имах аспирации към нея, когато ги видях заедно, интимно да си говорят и първата ми мисъл беше: пак ли, бе…