Велимир Петров - Фарково мотане

03:00 часа; 19 ноември 2004

Лошо спя наопаки; то кое ли ми е хубаво като не е на лѝце, та и спането — болят гърдите и трудно дишам.

Сега уж спах нормално — по очи, на дясната буза; левите ръка и крак сгънати под транспортир, на деветдесет и пет градуса — да не си мачкам сърцето; така учеха в казармата. И пак ми е едно — опако.

Спя на половин тухла от Булката.

Четиридесет и кусур години спахме нос до нос и обратно, както и нос връз нос и обратно; отскоро — пак нос до нос, но на половин тухла разстояние. Леглата ни са огледално допрени около стена от половин тухла, между съседни спални, да не си пречим на съня; щото по никое време съм висел пред компютъра, сумтял съм, почесвал съм се незнам си къде; тя пък хрупала ябълки по късна доба; знаем какъв е звукът от хрупана ябълка — като кога зобят кон; будуваме когато нормалните хора спят; спим когато ни се доспи — нали за това се борихме, я! А и съм посягал — таман се била унесла.

Да, бе! Необорими доводи! Добре, че не положи, както го пише в приказките, двуостър меч помежду ни в брачното ложе — половин тухла, колко му е!

Права е — нощем като прелиства вестник, сякаш разтоварват ламаринени листи; таман се унасям и дангър-лангър. Не, че сега не се чуваме; половин тухла колко му е, но е като милувка — едно нежно присъствие; под сурдинка и шумулка приспивно.

03:30 часа

Болката става непоносима, изглежда съм си прищафъкнал нещо гръдната кошница… и защо ли ми се натрапи старият виц:

— Салито змряло!

— А, змряло! Ут’ ко, бе!

— Ут фарк!

— Какой туй — фарк, бе?

— Фарк бе — тутун + шафрантия + ракия = фарк!

Нещо моят случай — вятър го вее на бяла кобила — нито тутун, нито шафрантия; ракийка — символично, винцето — уж полезно! Знае ли човек къде му е разковничето.

Цялата работа навярно ще да е, че сме от калпав материал правени-недоправени. Чурук — шуплив, похабен! Де кого срещна все за болести и илачи приказва: тоз починал, оня се канел; мре народът, не си поплюва; и не му пука… че и се будалка:

— Чу ли, Манчо починал!

— Затова ли тъй рядко го срещам напоследък…

Стари вицове! Ние да не сме млади.

Не ми е работа, и то точно сега, да анализирам в детайли творческия процес и евентуалните проблеми, които е имал легитимният Създател, както и да го наричат — конкретно при изработване на модела за възпроизводството на Человечеството. От една страна е бил улеснен — спестил си е творческите мъки в търсене на концепция, стил и ниша в дебрите на дизайна — който навярно още се е лутал в пред-пред-примитивизма. Щото, казано е, че Адам — Първият човек е създаден по образ и подобие Божие… ще рече — чисто занаятчийска работа, копие, а не творчески изстрадан уникат, какъвто е случаят с предните изобретения — слънце, луна, ден, нощ, суша, вода, зверове, плодове и прочие необходимости от първа и втора ръка.

Освен това Дядо Божи бил вече на възраст — тук-таме е изографисан като благообразен старец с дълга бяла брада; не може да не му се е отразила андропаузата. Иначе защо ще тръгне да прави човека от инертни материали, а не по нормалния начин, нали пак опираме до образ и подобие. Не ще му са били чужди тия възпроизводствени манипулации.

Инертният материал — пръст из земята, за който е запознат с технологията, е ясно, че не всяка пръст става за съответното нещо. Има жълтопръстница за тухли, каолинова пръст за порцелан, бокситова — за алуминий, чернозем за ниви, песъкиня за лозя, както и компост за торови саксийки.

В Абисиния, ритуално, дни наред масово ядели някаква сладка бяла глина, копана от свято място — абе, разни чешити пръст има по света.

Тази, с която се вае-скулптира, също е бяла глина (има и кафява), но не е сладка; което не и пречи да извайва нежни и сладки, например, дамски интимности; да не влизам в подробности точно Сега.

Не е така просто — пръст и водица равно на калчица; давай да ваеме.

Правилно подбраната глина се прочиства, меси дълго и грижовно, втасва с дни и тогава чак е готова да се изяви Творецът. Продължителен процес е и имам пълното основание да подозирам, че Господ Бог, с тия форсирани срокове, а и преумора, накрая е претупал изкусуряването на човека. Достатъчно е да се вгледаме и ще видим това човечество как бъка от кусури, болежки разни и дори там където всичко изглежда като супер качество, да го щипнеш по бузките, тъпкано с екстри, отвътре нещо го гризе, избиват скрити дефекти: я камъче ще се окаже където не бива, я мехури разни пълни с какво ли не, я цели гръдни жаби са се завъдили и крякат ли крякат досадно; и раци — какви ли не породи зимуват, че и летуват където най-малко ги очакваш.