Велимир Петров - Чешитите от моя град

само когато комунистите паднат от власт . И така стана — малко късничко, ама Ото дочака. Беше и музиколог, и меломан. От съседната Музикална гимназия преподавателите идваха да се допитват по какви ли не проблеми и засукани професионализми. От чути два-три такта знаеше кое е произведението, от кого е, кога, къде и от кого е изпълнено… Беше бонвиван, събираше разнородни тайфи, попийваха (и аз съм попийвал) и скъса с ергенлъка чак на края на дните си, по битови причини. Чешит!

Да се върна към обитателите на Пантеона:

Например Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). Член на Русенския революционен комитет, чиновник по Баронхиршовата железница. Участва в Старозагорското въстание. Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание. След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив. Бяга! Нелегално отива в освободено Търново. Член на окръжния съд в Търново. Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе. Служи в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия. Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжеството. 1886 е в София — народен представител в Народното събрание, Подпредседател и Председател на НС (1888–1889). Огромно белетристично и биографично творчество; само Записки по българските въстания да бяха… И всичко това за 39 години шеметно и бързо изживян живот. Когато прехвърляха мощите му от поцинкования херметичен ковчег в Пантеона, ги изследваха и откриха причината за тайнствената му и ненавременна смърт по време на депутациите му в чужбинско и по-специално в Париж. За икономисване на държавни средства (почти като сегашните ни депутати!) от дневни, си похапвал само сухари и пастърмица, които си носел в багажа и починал от… хроничен запек. Виж — сегашните депутати, с депутатските кюфтета и коктейлите с чер хайвер и шампанско, не ги грози такава нелепа смърт. Да се смееш ли, да плачеш ли! Това ако не е чешит и отгоре! Бил смугъл и при хайки, като комита и апостол, се преправял на циганин и винаги му минавал номера . Дори Баба Тонка не харесвала боята му , като зет от дъщеря и Анастасия. То коя ли тъща харесва зет си, знам от собствен опит. Този ли циганин си хареса, ма дъще — я корила тя.

Самата Баба Тонка била голям чешит, нестандартна. Мъжкарана. Родена в село Червен, уж от богат джинс — баща овчар с многобройни стада, а злите езици говорили, че… е ходила на школо само три дни, през които будната българка с природен ум научила да пише саде една буква . За сметка на това знаела отлично турски език. След Освобождението злословили, че уж неграмотна, а Русенската елитна девическа гимназия е кръстена на нейно име. За свободното и държание момците се заканвали да намажат портите и с катран. За да им върне, тя се облякла в сейменски дрехи, взети от баща и от познат, заедно с пищови и ятагани. Въоръжена до зъби се появила на една седянка и разпердушинила момците. Любимият и израз бил: Не го бива ни за Хаджи Яковото лайно! Заради делото е трябвало да се представя за не каквато е и да търпи обиди от свои и чужди. Голяма част от парите на мъжът и — търговец, отишли за комитетски разходи. В къщата и Ангел Кънчев основал най-големия за вътрешността на страната таен революционен комитет. Според „Немили недраги“ на дядо Вазов, Левски често отсядъл при нея и синовете и. Била серт, командаджийка, каквото си наумяла го сторвала. И българи и турци се съобразявали с нея — как го правела, само тя си знаела. Пеела и танцувала на заптиетата, поила ги с Бяла Рада — ракия и Червен Герги — вино; правела го артистично, отвличала им вниманието, докато хъшовете се измъквали невредими. От пет сина и две дъщери, за Делото дала четирима сина и една дъщеря. Двама загиват през 1867, двама се връщат от заточение в Диарбекир след Освобождението.

Единият се преправял на артист като нея — Атанас Барабата; имитирал чалнат и минавал през завардени места необезпокояван. Когато Ангел Кънчев се самоубил на Русенското пристанище, някои комити били в зандана, зорко охраняван; Барабата се мотал под отдушника на килията и си каканижел … Ангелчо се уби, Ангелчо се уби… Предал новината.

Съседът ни Никола Обретенов живя до 1939 година. Наверно е чакал да се родя аз. Баща ми често се конущисвал с него. Дядо Колю се припичал на малко столче пред портата на къщата, която построил след Освобождението, сега Музей Баба Тонка и обичал да разказва. Бил сладкодумец. Пред портата му го чакали хора от цяла България, на никого не отказвал да разказва кое-как е било. Излизал с една тава, с черепа на Караджата, съхранен от баба Тонка. Имал тремор и черепът зловещо тракал докато говорел. През 1935-та издал спомени, които често разгръщам. Жива история. Описва и своята версия за последните часове на Ботев. Щото има и други версии — много хора изписаха котли с мастило да очернят този или онзи, в крайна сметка подложиха на съмнение святото име на Ботев. Докато Дядо Колю разказвал, все се намирал някой да пита Кой уби Ботьова? Дразнел се, стискал ядно уста и се прибирал ядосан. Казвал, че Ботев е знаме, като такъв да го запомнят! И да не си измислят глупости. И до ден днешен измислят. Тълпа чакала свещенника, дал последно причастие на Никола Обретенов — казал ли бил нещо пред лицето на смъртта. Не! Обърнал глава и отнесъл тайната, ако има такава, в гроба. Казват — конете на катафалката не искали да тръгнат; какво ли не опитали — не! Трябвало да я бутат на ръце.

Читать дальше