Велимир Петров - Букетче (профилчета)

По Татово време, в Русенско се подвизаваше един местен, несменяем шеф на АПеКата, дето при Тато влизал с пищов на кръста и с ръце в джобовете. Казваше се Берков, но му викаха Перков. Груб към слабите и сервилен към големите. Лично съм му сърбал попарата — изпъди ни с изваден пищов — група художници, цял месец зографисвали обори и халета и търпяли маргазлъците му — пихме по една студена вода.

Инициативен, от тези дето с чужда пита помен правят. Наистина — построи разни работи с тежки борчове във валута, по възможно най-незаконните начини, и други му сърбаха попарата. Та, той си наумил да си строи апартаменти за челядта, но да са „Баш в центъра на Русе“. Като казвам Баш, разбирайте го — Баш-баш! Предложили му разни свободни петна — все настрани му се виждали. По него време от Най-отгоре, за да се пресекат местни натиски и ходатайства, туриха за Главен архитект на Генплана — Генерален застроителен план на Русе, архитект Христо Генков, брат на художника Генко Генков. И двамата са много добри в професиите си, но и двамата имат… малко нещо… абе, меко казано нестандартно и неконтролируемо. При художника е съвсем изявено — много си пати, въпреки, че майка им е била нещо ятачка или партизанка… При архитекта е по-дисциплинирано, това нещо — избухливо е, щото не понася дивотии. Затова и го бяха довели от София, по лична заръка от Тато. Така здраво я беше подхванал, че мълвата говореше — Генпланът се казвал така, по името на Генков.

Предупреждават Генков, че Берков ще го посети по такъв и такъв въпрос, да си има едно наум. Той само изръмжал: — Дайте го насам!

Трябва да сте виждали Берков, за да си представите ситуацията — диаметърът му в кръста е почти колкото височината до раменете, а е висок човек. По законите за центъра на тежестта, ходеше силно наклонен назад, а това придава допълни-телно самоуверен вид. Следва диалогът:

— Добър ден, обадиха ли ви се от… (поглежда нагоре), аз съм Берков!

— Да, заповядайте другарю Перков, обадиха ми се, да, разбира се…

— Берков съм!

— Да, чух добре, другарю Перков, обадиха ми се, какво желаехте…

— Берков съм, КАЗАХ, за петното, застроителното, в башцентъра на Централната част.

— Какво току повтаряте: Перков, та Перков! Знам, обадиха ми се, взехме решение, по изключение, щото местата са отдавна блокирани, но за Вас, по изключение! Ето това е петното! — и показва на огромната карта на Генплана на Русе, върху Паметника на Свободата от Арнолдо Дзоки.

— По централно място нямаме за сега, другарю Перков (като натъртва на Пъто); за паметника не се притеснявайте, ще го преместим, щом е за Вас!

Продължението не е за в писмен вид!

Сега, ако искам да съм обективен и точен при скициране дори и на някои кюшенца от профила на Бай Киро, да си прилича, трябва да забъркам в един котел черна боя и в едно алуминиево канче — малко бяла. От бялата може и да артиса.

Сравнително добър художник, природно надарен талант и напорист темперамент, за съжаление на обществото, спрял развитието си в средна възраст, поради алкохолна презаетост. Набор на Ненко Балкански, когото несъзнателно или не, имитираше в държане, лула и маниери, сега щеше да е около стоте. Около шестдесетте и кусур, по чудо прескочи трапа и по още по-голямо чудо — на два пъти спира пиенето и накрая — окончателно. За сеирджиите — жалко, щото пиенето му беше атрактивно, с много скандали, публично-нарицателно и повод на родителите на талантливи бъдещи художници, да ги възпират от подобен избор в професията. В тетрадката, изпълняваща функцията на Протоколна книга от заседанията на ръководството на Група на художниците — Русе, е написано от треперещата ръка на тогавашния Председател, с безподобното име Лукан Семков Цоков — каквото име-то, такова и човечето, известно с крилатата фраза, произнесена с тракащо чейне: — Отивам, с извинение, до партията! — без коментар — Та, с неговата трепереща ръка, от емоцията на момента, е записано през 1952 година:

— … заключили сме се по време на заседание в канцеларията, щото Киро Станчев, както винаги пиян-залян се мъчи да разбие секрета. Урината нахлува в помещението.

Уникално, нали, как са се разбивали навремето секретни брави.

От този му период, на Бай Киро му останаха професионалната походка на моряк на люлееща се палуба в бурно море; и кръвясалите очи в огромни торбички. Казват — поради тая червена бленда в погледа, последните му картини са издържани в революционно-пролетарски колорит; както и тематиката — натюрморти с изкормени юрдечки, риби, ножове и черволаци.