Иван Петров - Дракони

За разлика от тях селяните служат само за набавянето на храна. Отглеждат разни растителни култури, както и различни животински видове. По този начин, а и чрез ограбването на други човечници съответният човечник успява да просъществува. Йерархията в тези човечници е желязна и координацията с която селяните внасят храната (без нито веднъж да се блъснат) е явен признак на разум. Освен това хората бяха впрегнали на своя страна силата на други животни, което според мен беше сигурно наличие на разум. От друга страна човечниците са направени от камък, което означава, че е необходимо наличието на разум, за тази цел. Стоях близо до човечника и наблюдавах цяла нощ какво ще правят. Изследването се затрудняваше от факта, че хората са дневни животни и през нощта се срещат много рядко в свободно състояние, защото освен от нас се страхуват от други зверове — при това и от значително по-малки от тях, като вълците например, както и от непознати човеци. Така, че очаквах никой от тях да не напусне човечника, който ако не от драконите поне му осигуряваше защита от другите зверове. Очакването ми, обаче не се сбъдна и в един момент на нощта един рицар на кон напусна човечника. Конят бягаше в лек тръс. Бях спокоен, че вятърът духа в посока от тях към мен, така че нямаше опасност човекът да ме подуши и да избяга. Винаги съм се учудвал на факта, че животните, които не са надарени с разум имат толкова добре развити сетива. Дядо ми казва, че така ги е надарила природата, за да имат шанс да избягат от по-бързите и по-силни хищници и да оцелее биологичният им вид. Не очаквах да ме усети и защото предполагах, че е разумен, което означава, че сетивата му не са така добре развити. Изчаках човека да се приближи и му връхлетях. Конят зацвили ужасено, когато вече бях на пет метра далечина и пет метра височина от него, носейки рицаря в ноктите си. Естествено, че не го бях убил, тъй като се надявах, че ще установя контакт с него. През цялото време на полета той издаваше крясъци. Не ми трябваше много акъл за да се досетя, че се страхува. Занесох го в любимата ми пещера, която предварително бях изчистил от всичко драконовско, защото това можеше да го депресира и да не ми даде шанс да комуникирам с него. Бях му донесъл и няколко скали с надеждата, че като ги види ще започне да строи човечник. Занесох го в дъното на пещерата и го оставих там. Отдалечих се бързо за да му дам шанс да се успокои. Това явно имаше ефект, защото крясъците му утихнаха и той започна да се оглежда за изход. След като не намери такъв, той видя камъните и започна да ги хвърля по мен. Естествено този човек беше твърде слаб, за да хвърля силно и твърде уплашен, за да хвърля точно. Въпреки това бях разочарован, защото се надявах, че ще видя нагледно как се строи човечник. Когато видя, че вече не може да се защитава дори и с камъни човекът се вмъкна във възможно най-тъмната дупка и започна да скимти. Знаех, че е твърде афектиран за контакт, но въпреки това му казах:

— Здравей, човеко. Казвам се Морлок и смятам, че и двамата с теб сме разумни същества, така че искам да установим контакт. Ако успеем — ще помогнем значително за развитието на вашия вид по отношение на науката, а вярвам, че вие ще ни научите на нещо по отношение на етиката. — Казах това, защото дори и да се съмнявах в наличието на разум в хората, аз бях убеден, че дори и да са разумни, те със сигурност ще са назад в развитието си от нас във всяко едно отношение. Треперех. Откога исках да кажа тази реч. За моя изненада човекът започна да издава нечленоразделни крясъци и се хвърли към мен в пристъп на безумие с едно от своите железа. Избих желязото, защото още не исках да го убивам и все още разчитах на успех. Тогава изненадващо за мен той започна да ме удря с горните си крайници. Бях виждал това да правят само благородните девици — при това, когато бяха взимани от смелите рицари. Предположих, че това е ритуал на хората с който показват на другия, че са по-слаби и искат да ги умилостивят. Засмях се на досетливостта си. Хванах човекът отново и леко го положих в края на пещерата. През цялата нощ се опитвах да установя поне един признак на разум в него, но каквото и да му говорех, той само скимтеше свит на кълбо. Сутринта го оставих в пещерата, като я затворих с една огромна канара, за да не избяга. Бързо убих животно за ядене и му го оставих в пещерата. Пак я затворих с канарата и отлетях към дядо. Исках да го поразпитам за моите наблюдения. Поздравих го и му казах, че съм направил свое собствено разследване и искам да му задам няколко въпроса. Започнахме разговор, като аз го обсипвах с въпроси, а той ми отговаряше:

Читать дальше