Горан Петрович: Островът

— Но къде се намираме? Как се казва този остров?

— Ние го наричаме просто нашия Остров — избърза да отговори детето. — Думата „нашия“ изговаряме с мъничък, а думата „Остров“ изговаряме с голям заглавен глас.

— Нашия Остров! Как така не съм го намерил на картите? — попита пак същият гост с непроменен, студен тон.

Едва тогава забелязах руло хартия под лявата му мишница — вероятно карта на тази част на Океана. От свитъка капеше възтъмна вода, точно същата, каквато е на морската шир.

— Право да ви кажем, няма го на картите — отговори жена ми. — Когато последният кораб е минал оттук, на това място не е съществувала суша. Имало е само пуста скала, която мореплавателите не са искали, дори само като предупреждение, да удостоят с име. Островът е такъв, откакто ние го насипваме с пясък. Песъчинка по песъчинка, камък по камък и ето го: израсна в това, което е под вашите крака.

Пълният гостенин с наперената стойка и златната джобна верижка, реагира неочаквано бързо. Говореше алчно, от толкова припряност и думите му бяха неприятно потни:

— Пясъкът и камъкът са от Океана, нали? Чудесно! В такъв случай островът не е ваш! Точно обратното, тъй като Океанът и всичко в него принадлежи към нашите владения, значи островът е изграден от наше имущество и може да се смята за наша неприкосновена собственост!

Един от нас тримата понечи да каже нещо, но онзи, бегло присъстващият, четвъртият пътник внезапно пристигна от своите размисли. Любопитно свали очилата си и попита:

— Вие пък кои сте?

Смутено казахме имената си.

Изнесох пред колибата пънове. Гостите трябва да бяха доста уморени, след като решиха да се откажат и от своето надменно държание, и от своето леко презрение към нас. Жена ми ги почерпи с вода и плодове. Чак тогава, отблизо, забелязах, че почти всички са сериозно засегнати от годините. Освен това първият беше измъчен от скорбут. На втория, с двурогата шапка, нещо отвътре непрекъснато изкривяваше усмивката му в гримаса. Третият по принцип имаше нездрав вид. Четвъртият имаше торбички под очите от безсъние. Освен това сега се видя, че дрехите на всички бяха износени, целите в огромни кръпки, избелели или протрити, полепнали с изсъхнали водорасли, с пълни с прах и миризма на застояли ветрове гънки. Единствено гостенката беше с безупречна външност, ако се изключи странният й навик да мига прекалено често и още по-често да кокори очи. И все пак всичко това не ми бе достатъчно да се сетя кои са всъщност, макар още откак слязоха на брега, да ми се струваха познати. Колкото се може по-учтиво ги помолих да се представят.

Сякаш ги заплашваше голяма опасност, те отново си върнаха високомерното поведение.

— Фернандо Магелан — каза първият. — Португалски изследовател, Велик адмирал на Кралство Испания и личен мореплавател на Негово Величество Карл V. Несъмнено знаеш, че моят кораб „Виктория“ първи обиколи света, доказвайки неопровержимо, че земята е обикновена топка.

Сетих се за наблюденията на жена си. Наистина върху ръкавите на адмирала имаше истинска португалска дантела. Вярно, не съвсем чиста и не съвсем запазена. На някога гордата тъкан времето беше добавило печални празнини.

Вторият гостенин впрочем беше мълчалив. Без думи, като обиден, протегна дясната си ръка, която дотогава държеше постоянно свита и пъхната в полуразкопчания червен редингот. Приближи съдържанието на отворената си шепа към моето невежество. На дланта му блестеше жълтица с неговия образ, същия образ с гримасата, а по ръба на парата пишеше: „BONAPARTE PREMIER CONSUL“.

Третият пътник стана, повдигна се на пръсти, въздъхна дълбоко, изглеждаше, че ще се пръсне от важността, която си придаваше. Отново твърде дълго не каза нищо. Вече се бях уплашил да не се задави от собствената си важност, когато той просто измърмори: — Ротшилд, банкер и барон…

За разлика от тях обаче гостенката надмина всички.

Оказа се, че е настроена за монолог.

— Хубава работа! Това никога не ми се е случвало! Не мога да повярвам, че нашите домакини не ме познаха. Хайде, помислете! Руса коса, безупречна фигура, очите, бенката! Виждате ли бенката? Познават ме и в най-затънтеното кътче! Професорът твърди, че съм съществувала в сънищата на мъжете още преди да се родя. А къде ли е професорът?

Наистина къде се беше дянал четвъртият пътник?

Вероятно възползвайки се от нашата заплеснатост, просто се беше измъкнал от разговора.