Горан Петрович: Тръстика

Портата беше широко отворена. Знаех, че са я отворили още в зори. За по-голяма сигурност, да не би случайно пътниците да ги подминат и като едновремешните стопани три пъти са хвърляли ключа през лявото рамо и седем пъти са казвали високо през дясното:

— Гостенин вкъщи е като сол в манджата.

След целувките баща ми и майка ми оставиха на масата насред двора подаръците и питанията. Баба изнесе жълт като злато мед и венчета от свежи пожелания за здраве. Ведрото се хързулна на дъното на кладенеца. На връщане, като дрънчеше и се препираше, неохотно се раздели с искрящата вода. Пилетата се пръснаха да разгласят новината за гостите. Котката се смъкна от пейката. Дядо ме хвана за ръка и ме отведе встрани. Не обичаше питания от града, а мед не беше вкусвал от времето, когато пътните техници пресякоха друма направо през пълните с цветя селски поляни.

И така: седяхме под голямата копа утринна светлина и се гледахме. Аз него — ококорено. Той мен — с премрежен поглед. Както винаги, когато се готвеше за разговор, дядо протегна ръка, сръчно измъкна от копата мъничък лъч, сви го на две, даде половината на мен, а другата половина нехайно задяна в ъгълчето на устните си.

— Тази година някак нагарча — започваше винаги по един и същи начин, след като захапеше лъча, блясъкът осветяваше зъбите му.

— Горчиво е лятото, нали? — питах важно, нетърпелив да покажа колко съм пораснал от последната ни среща.

— Сухо — пестеше думите си дядо.

— Сухо, сухо — още по-важно потвърждавах аз, дъвчейки сламчица утринна светлина.

По време на закуската всеки предлагаше своето. Мамините питания се ронеха по масата. Хрупкавите бабини поздравления лъщяха, трудно беше да се каже кой ухае по-силно: те или топлият хляб. Дядо мълчеше, но в замяна на това шумно сърбаше студено мляко. Баба го гледаше укорително изпод вежди. Той обаче не се трогваше. Баща ми се беше посветил на своето любимо сирене. Аз се опитвах да преброя дали на дядо му са побелели толкова косми, колкото черни косъмчета бяха наболи над горната ми устна.

— Как си, майко? — попита мама баба.

— Слава Богу, добре — отговори тя, като оправи забрадката си: стори ми се, че под нея държи подплатата на думите. — Наистина, мъчи ме безсъние.

— Догодина можем да си купим нова кола — похвали се мама.

— Лани умря последният магьосник в селото — имаше новини и баба.

— Магьосник ли? — стресна се татко между две бучки сирене. — Сега, преди края на века? Трябва да е бил много стар. Учудвам се, че е живял толкова!

— Магьосникът е човек с крилца под мишниците — обърна се баба към мен. — Малки, ала много полезни. Пазеше посевите от напаст. Ти беше бебе, не си спомняш, когато един тъмен облак надвисна над село, той изтръгна един клонест дъб, излетя нагоре и направо помете облака. Остана само небето! Сега не знаем какво може да се случи. Много ни е страх за реколтата.

— А защо не опитате с ракети против градушка? — предложи баща ми.

Баба съжалително огледа въпроса. Накрая го пропъди като неуместен с презрително движение на ръката:

— Глупости на търкалета! Опомни се! Ако не си знаел, миличък, да знаеш: нищо не става без кадърен магьосник.

Дядо много шумно сърбаше мляко.

След закуска мама и баба застлаха масата с чиста покривка, сложиха на средата разрязана круша за пчелите и влязоха вкъщи да прегледат гардероба с моминския чеиз. Мама обещала на някого в града модели с шевици. Татко реши да се пораздвижи. Запъти се към овощната градина, за да се учуди за пореден път защо дядо упорито отказва да посади най-новия сорт ябълки. Двамата с дядо пак отидохме при копата, сега от почти следобедна светлина.

Пак със сламки от слънчеви лъчи между зъбите продължихме от мястото, където ни прекъсна закуската.

— Сухо, сухо — казах, дъвчейки лъча.

— Сухо, но това не е най-лошото — въздъхна дядо; нещо изскърца в гърдите му.

Мълчах и търпеливо чаках. Знаех, че скоро разговорът бавно ще се разгърне.

— Нивото на явето опасно нарасна… погледни към бора — започна дядо.

С крайчеца на окото си измерих дървото, което според преданието било посадено някога от вятъра, когато оттук минал на кон голям юнак. Високо над главите ни забелязах червено вълнено конче — нишан, с който дядо отбелязваше нивото на явето.