Горан Петрович - Случка на улица „Балканска“

Излезе един младеж с току-що купен нашийник за кучета, един от онези, които имат цял венец от блестящи, накриво забити неръждаеми остриета. Съвсем наблизо се намираше още една работилница за изработка на кожена галантерия, специализирана за чанти, куфари и раници по поръчка. След нея разкошният „Ювелир“, отрупан с не най-благородно злато с червен, меден цвят. Фризьорският салон „Пенелопа“. Аптеката, чието название се оправдаваше от няколко кутийки на празните рафтове. Бутици, бутици, бутици… Напоследък „Балканска“ наистина беше пълна с бутици, с предимно чужди, непонятни за Божидар Гостиляц имена. Като останка от миналото тук някъде между тях се беше свила и фирмата „Шапки Раде“ с отдавна подредена стока, за която в този град имаше все по-малко глави.

Да, мислеше си Гостиляц, мнозина отдавна щяха да се откажат. Какво ли нямаше долу на пероните на Централна жп гара. Подигравки. Съжаления. Високомерие. Отначало идваше и милицията. Жаден за забавления, народът се струпваше от любопитство, а униформените лица недоверчиво разглеждаха документите му и грубо му обясняваха да се откаже от напразните си искания, да не търси невъзможното и веднага да напусне обекта. Преди три-четири лета заради тормоз над гражданите го закараха в най-близкия участък на Министерството на вътрешните работи, в участъка на улица „Слободан Пенезич Кърцун“. Цивилният инспектор се усмихваше любезно дори когато накрая на информативния разговор му каза:

— Провокираш, дядо… Как не те е срам, баща можеш да ми бъдеш! Ако те докарат още един път, няма да се съобразявам с възрастта ти!

С течение на времето Божидар Гостиляц опозна всички на жп гарата. От винаги намръщения заместник маневрист („Ало, маневрената, ало, обади се!“), недоспалите машинисти („Обиколният закъсня два часа и тридесет и четири минути“), зализаните кондуктори („Ще се намери място, госпожо, заповядайте, настанете се при мен в служебното купе!“), уморените пътници („Тръгнал съм на погребение на роднина, ама стана тя една: само си ходя от погребение на погребение“), прегърбените хамали („А ти да не искаш за жълти стотинки да ти влача туй куфарище!“), мошеници, преоблечени като господа („Стиснал си парите, пинтийо, а аз живота си бих дал топчето да е под средната кутийка!“) до фрапантно облечени жени, заели предизвикателни пози („Ела насам, байно, виж, гледането е безплатно!“

— Пак ли? Пак ли до Белград? Вие всеки ден пътувате, сигурно не ви е лесно… — подхвърляха му подигравателно някои.

— Ей, къде си бе, сладур, преди малко замина един полупразен! Лъжат те, крият, на всеки половин час имаш влак за Белград! — отекваше под сводовете на гарата.

Други пък мълчаливо го измерваха с поглед, равнодушни към чуждите желания. На господин Божидар Гостиляц тогава не му оставаше нищо друго, освен да свие рамене и да чака вниманието на тълпата да се насочи към нещо друго, към някакво по-вълнуващо събитие. По стечение на обстоятелствата всеки ден имаше по нещо. Случваше се да преджобят някого и той викваше да се оплаква и проклина, при което не ставаше ясно дали някой гони крадеца или нарочно се създава още по-голяма бъркотия, за да се измъкне.

— Щеше вече да е предал Богу дух, ако ми беше паднал в ръцете — перчеше се по навик друг, който дори не беше се помръднал.

Случваше се още по-често някой да докара цял духов оркестър за изпращане в казармата, случваше се ей тъй „да закипи кръвта в жилите му“ и да демонстрира пред цялата чакалня своята безподобна мъка или огромна радост.

— Лелеее! — гласеше въздишката, която обединяваше и напълно противоположни чувства.

Или някоя девойка сред навалицата, очаквайки международния влак Истанбул — София — Будапеща — Виена — Париж, със съвсем нов паспорт и торбичка ябълки петровки в ръце да падне под колелата на композицията.

— Какво нещастие, докато разследват случая, ще си изпусна връзката… — вайкаше се някакъв мустакат мъж.

Възползвайки се от подобни моменти, Божидар Гостиляц отново се приближаваше до гишето за билети, навеждаше се и стеснително питаше:

— Прощавайте, случайно да се е появила някаква възможност за Белград?

— Значи на тебе, градски, наистина ти хлопа дъската — следваше отговорът на онези, които добре го познаваха, докато новоназначените служители се пулеха срещу него с недоверчиви, празни погледи.

След като при хотел „Прага“ пресече кръстовището с широката улица „Народни фронт“, господин Божидар Гостиляц продължи по сега вече не толкова стръмната „Балканска“. Толкова минувачи се разминават, едни пристигат от столицата, а други се връщат. Може би затова — за да им бъдат подръка, в случай че им потрябват — има толкова ателиета за изработка на чанти. Няма да е лошо и той да си поръча една за такъв случай, помисли си, сричайки: