Горан Петрович - Картини от една изложба

Гостите си бършеха краката от листата и месечината.

Пред широко разтворените врати остана ведрата есенна вечер. Безкрайното шумолене. И небесните прашинки.

А тук, в галерията, в неокласическата двуетажна сграда с елементи на късния романтизъм, по-точно в бившето здание на общината, на Окръжния съвет, на окупационното Reichswehr командване, на Народния фронт, в задълго изоставената и порутена постройка, изцяло подвластна на капризните исторически промени на миналите векове, отскоро пригодена за новото си предназначение, светлината беше в изобилие. Тя се сипеше отвсякъде: от тавана, украсен с обновена мазилка, излъчваше се от безупречните млечнобели стени, блестеше от излъскания мраморен под, избиваше от всеки ъгъл след сливането на шест по-малки в голямо общо помещение на партера. Блясъкът се събираше по тържествените усмивки, в очите на поканените, благородно блещукаше по нанизите на перлените огърлици, по халките на обеците, по скъпоценните камъчета на медальоните и пръстените, по седефените копчета на маншетите… Нищо не можеше да се скрие от толкова светлина. Нямаше нито една сянка. Всяка подробност можеше да се види както трябва: правилните вежди, колосаните яки, опияняващите уханни мъглявини, строгите връзки, очарователните бенки, копринените кърпички в малките джобчета, розовите възглавнички на пръстите, идеалните ръбове на панталоните, вталените кройки и водопадите на разкошните вечерни рокли, а под леките материи можеха да се доловят вълнуващи очертания — накъде се спускат панделчиците и ивичките на изящното дамско бельо, докъде достигат и напълно се губят…

Стените на галерията бяха съвсем празни. Но нарастващата гълчава сякаш провокираше тази странност. Откриването на изложбата без картини ни най-малко не попречи на никого да покаже доброто си настроение, подготвяно с часове и дни за този случай. Хората говореха, без да има особена нужда от това. По принцип приятно, одобрително. Макар някои да говореха само и само да докоснат ушните миди на събеседничките си. Дори да се плъзнат дръзко по врата, по гърдите, там, където разрезът на деколтето загатваше улея. Нежната част от публиката също все по-смело, с все по-откровен, звънлив смях или непрестанно трепкайки с очи, се усукваше около поканените господа. Въпреки че имаше такива, които забелязаха липсата на картини, нямаше наивници, които да посмеят да си обясняват на глас тази странност. Никой не проявяваше желание да изрази недоумението си. Всички, без изключение, се държаха така, сякаш бяха напълно наясно със специфичната художествена концепция; мнозина дори поверително твърдяха, че художникът лично обосновал възгледите си пред тях още миналата година в своето ателие, макар всъщност да не се знаеше кой е загадъчният автор.

Вероятно заради всичко това никой не обърна внимание на няколкото работници в галерията, които дръпнаха завесите — белите платна, с които архитектът умело беше създал илюзията за ненарушаваната от нищо изложбена повърхност. Само миг по-късно бляскавото осветление угасна.

Сякаш цялата тъмнина се събра точно тук. Навън виждаше се през прозорците — всичко си беше както винаги. Но сега, от тази тъмнина, това всичко изглеждаше по-ясно, по-изразително. Прозорците приемаха своите гледки.

Четирите на фасадата на сградата — главната улица на града.

Четирите на срещуположната страна — вътрешния двор на галерията.

Двата десни — черковната порта, с която граничеше източното крило.

Другите два странични прозореца — падината, която на запад, малко по-нататък, меко се спускаше до брега на реката.

С изчезването на светлината веднага угасна и блясъкът. Тоалетите изгубиха своето значение. Погледите, които си разменяха поканените, също. Гълчавата се срина в мълчание. Дванайсетте прозореца като дванайсет гледки се простираха във ведрата есенна вечер. На фона на тъмнината светлееха външните картини. Нямаше друг избор, само виделината проникваше през отворените капаци.

Всеки се обръщаше към най-близката рамка, а по-точно към очертанията на прозореца, там, където беше заварен. Градската врява още не беше утихнала, по улицата се движеха хора със загоряла от неона плът, луната падаше до нивото на лампите, тук-там някой лъч проникваше и до асфалтираната земя. Под строгите калкани на държавните сгради пъплеше върволица.