Алоис Микула: По следите на глигана

Глиганът е уморен до смърт, от време на време спира за миг, но щом чуе запъхтяното дишане зад гърба си, напъва всички сили, за да продължи бягството. Кучето също си почива, но едва издържа. Със сплъстена от кал козина, опашката на Бояр виси отпусната, а цялото му тяло е покрито сякаш с тежка броня.

Най-после стигат водата, която огражда мочурището като широк обръч. Движенията им тук са по-свободни. Двете животни изплакват телата си и им става по-леко. Могат да продължат, вече облекчени. Докосват с крака твърдата, макар и влажна почва. Шум от плисък на вода, шляпане в кал и гонитбата продължава, съпроводена от същото гърлено джавкане.

Ловецът, застанал на противоположната страна на мочурището, е целият в пот и кал. Уморен, той едва си поема дъх. Мократа шапка стърчи от джоба му, сплъстена коса покрива челото, а очите му са пълни с кръв. Диша с отворени уста и чувства, че сърцето му ще изхвръкне. Беше чул кучето си и сега изчаква то да се обади още веднъж — трябва да разбере посоката, в която преследването продължава. После ловецът с всички сили хуква към мястото, откъдето глиганите имат навик да минават. Там той спира и чака. Ударите на сърцето му сякаш отекват надалеч. Подлага длан зад ухото си, за да чуе гласа на своя четириног приятел. Опитва да успокои дишането си, не бива да издаде нито звук, но напразно се ослушва. Нищо не се чува, само дъждът все тъй шумно вали и плющи. Ловецът сяда уморен. След малко дъждът отслабва, после съвсем спира. Природата изведнъж става неприветлива и по-светла, макар вечерта да е близко.

Отдясно долита кучешки лай, но не приближава, тъкмо обратното — отдалечава се. Глиганът явно е избрал друго място, за да излезе от мочурището. Хитро отбягва далечния преход.

Да не би това да е друго куче — на някой бракониер, излязъл на нощен лов? Ловецът се ослушва, чак устата му леко се поотваря. „Дали това е моят помощник Бояр? Трябва да го следвам!“ Ловецът става тежко, мокрите дрехи, прилепнали по тялото му, са неприятно студени, влагата прониква чак до костите. Лицето му гори и той жадно облизва изпръхналите си устни. Събира с шепа вода от храстите и шумно сърба. Утолява малко жаждата си, после навлажнява парещите си страни и горещото си чело. Ушите пищят, зачервените очи се затварят от умора, стомахът се свива до болка от глад. Бръква с ръка в джоба си и намира забравена коричка хляб. Захапва я с апетит, но изсъхналата уста и схванатият език трудно обръщат твърдия хляб, безвкусен като дървени стърготини. Как му се ще да седне и да си почине! Но не бива, трябва да следва Бояр. Не може да го разочарова, та нали и той е уморен и гладен и въпреки това върви напред! Невъзможно е да се откаже от набелязаната цел. Трябва да убие ранения глиган, който в същност е най-зле от тримата, защото знае какво го чака, ако не успее да избяга, а раната пари като огън.

Вечерта вече настъпва, наситеният с влага мрак се спуска на тъмни пластове. Глиганът, сякаш разчитал на лошата видимост, завива под провисналите клони на един избуял храст и там заляга. Изтощеното куче забелязва това и също използва възможността за почивка. Душейки непрекъснато, то не изпуска глигана из очи.

Отдалеч чува как идва ловецът и излиза да го посрещне. Радостно заскимтява и го завежда до мястото, откъдето се вижда глиганът. С господаря си те се разбират прекрасно. Лягат близко един до друг, като взаимно се топлят. Почиват час, два, може би три, а когато ловецът заспива, кучето не престава да бди. Инстинктивно Бояр непрекъснато е нащрек, въпреки че очите му почти се затварят. Тъмно е. Гъста мъгла се спуска на талази. През нощта тя не се вижда, но влажният въздух прониква в ноздрите и човекът я усеща. Може и да се напипа, защото тя покрива с влажен, лепкав слой и лицето, и дрехите. Мъглата става все по-гъста и сивотата й се слива с непрогледната тъмнина.

Макар че до изгрев-слънце има още много време, бавно, почти незабележимо започва да се прояснява. Умореният глиган неохотно и тежко се готви да напусне топлото си леговище. Ще му се да се измъкне безшумно, но е доста тежичък, за да се отдалечи незабелязано от враговете си. Чувствителният слух на бодърстващото куче долавя леко мляскане, после чува как мощното тяло се отлепва от мократа земя. Следва лекичко изшумоляване — явно глиганът е докоснал близкият храст. Кучето става и започва да души. Усеща как животното шава и тръгва подире му. Ловецът отваря уморени клепачи и с усилие се надига. Поглежда наоколо и разтърква с мокра длан очи. В главата си усеща тъпа болка, крайниците са натежали, костите сякаш са се вдървили. Но волята за победа не го напуска. Трябва да върви, да продължава напред!