Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

Трябваше да я преписва два-три пъти, преди Ризолюцията да почне да прилича на това, което той смяташе, че една ризолюция трябва да бъде. И щом най-сетне я свърши, той отиде при всички поред и им я прочете. И всички казаха, че ще дойдат.

— Е — каза Ийори този следобед, когато видя, че всички идват към неговата къща, — каква изненада! Поканен ли съм и аз?

— Не обръщай внимание на Ийори — пошепна Зайо на Пух. — Аз му разказах всичко тази сутрин.

Всички попитаха Ийори „Как е“ и той каза, че не е, но това няма значение. Тогава те насядаха и щом се настаниха, Зайо веднага се изправи.

— Всички знаем защо сме тука — каза той, — но аз помолих моя приятел Ийори…

— Това съм аз — каза Ийори. — Знаменито!

— Аз го помолих да Предложи една Ризолюция. — И той пак седна. — Хайде, Ийори — каза той.

— Не ми вади душата — каза Ийори, като бавно се изправяше. — Не ме хайкайте! — Той измъкна иззад ухото си парче хартия и я разгъна. — Никой нищо не знае за това. Това е Изненада!

Той важно се изкашля и продължи:

— Какво ли не още? И Тъй Нататък, преди да почна или може би по-добре да кажа, преди да свърша, искам да ви прочета малко поезия. Доденднешен… Доденднешен… дълга дума, която значи… е добре, вие сами ще видите какво точно значи… доденднешен, както казах, всичката Поезия в Гората беше съчинена от Пух — Мече с Приятни Маниери, но Несъмнено с Поразителна Липса на Мозък. Стихотворението, което смятам да ви прочета сега, е написано от Ийори или Мене в Спокоен час. Ако някой махне бонбоните от ръцете на Ру и Събуди Бухала, ние всички ще имаме възможност да му се насладим. Нарекох го… Поема.

Това беше тя:

— Ако някой иска да ръкопляска — каза Ийори, когато прочете това, — сега му е времето!

Всички изръкопляскаха.

— Благодаря ви — каза Ийори. — Неочаквано й Приятно, при все че не много бурно.

— По-хубаво от мойто! — каза Пух с възхищение. И той наистина мислеше така.

— Да — скромно обясни Ийори, — такова ми беше намерението.

— Ризолюцията — каза Зайо — гласи: всички да се подпишем и да го занесем на Кристофър Робин.

И то беше подписано: Пух, Бух, Присчо, Еор, Зайо, Кенга, Голямо Петно, Малко зацапано. После всички заедно отидоха при Кристофър Робин да му го поднесат.

— Здравейте всички — каза Кристофър Робин. — Здрасти, Пух!

Всички отговориха „Здравей!“ и изведнъж се почувстваха тъжни, защото това „Здравей“ звучеше като сбогом, а никак не им се искаше да мислят за това сега.

Те застанаха наоколо и чакаха някой да започне, побутваха се един друг с лакът и си казваха „почакай“ и постепенно Ийори беше избутан най-отпред и всички се струпаха зад него.

— Какво има, Ийори? — попита Кристофър Робин.

Ийори си размаха опашката за кураж и започна.

— Кристофър Робин — каза той, — ние дойдохме, за да ти кажем… да ти поднесем… то се нарича… написано е от… но ние всички… защото чухме, искам да кажа, че всички знаем… е, добре, сам виждаш, че… ние… ти… е, за да бъда колкото може по-кратък — е това е, което е!

Той му подаде поемата, после се обърна гневен към другите и каза:

— Всички сте се струпали в тази Гора. Няма вече Място. Никога през живота си не съм виждал такава Върволица и всеки не на мястото си! Не виждате ли, че Кристофър Робин иска да бъде сам? Аз си отивам! — И той прегърбен се отдалечи.

Без да им е ясно защо, всички един по един предпазливо се отстраниха и когато Кристофър Робин прочете Поемата и вдигна глава да каже „Благодаря“, само Пух беше останал.

— Това ще ми служи за утеха — каза Кристофър Робин, сгъна листа и го пъхна в джоба си. — Ела, Пух. — И тръгна бързо.