Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

— Седни, Пух, седни, Прасчо — любезно ги покани Бухала. — Настанете се удобно.

Те му поблагодариха и се настаниха колкото можаха по-удобно.

— Защото, нали разбираш, Бухльо — каза Пух, — ние бързахме, за да бъдем навреме за… да можем да те видим, преди пак да си тръгнем.

Бухала кимна тържествено.

— Поправете ме, ако греша — каза той, — но прав ли съм, като смятам, че вън е много Бушуващ ден?

— Много — каза Прасчо, като тихичко си разтриваше замръзналите уши и мечтаеше да е вече благополучно в собствения си дом.

— Така и мислех — каза Бухала. — Точно в един такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт, чийто портрет виси на стената — от дясната ти страна, Прасчо, — когато се връщал един късен следобед от… Какво става!

Чу се силно пукане.

— Погледнете! — извика Пух. — Часовникът! Махни се, Прасчо, Прасчо, ще падне върху теб!

— Помощ! — извика Прасчо.

Тази страна на стаята, където Пух седеше, бавно се надигаше и столът му почна да се навежда към Прасчовия. Часовникът леко се плъзгаше по корниза на камината, събираше вазите по пътя си, докато те се разпиляха на парчета по онова, което по-рано беше под, а сега се стараеше да се види как ще изглежда като стена. Чичо Роберт се готвеше да стане ново килимче пред камината, мъкнеше със себе си останалата част на стената за килим и се сблъска с Прасчовия стол точно когато Прасчо се канеше да го напусне. За кратко време стана много трудно да си спомниш къде наистина се намира север. После пак се чу силен трясък… всичко в стаята на Бухала трескаво се събра накуп… и настъпи тишина.

В един ъгъл на стаята покривката за маса почна да се гърчи. След това се събра на кълбо и почна да се търкаля по стаята. После подскочи нагоре и надолу и накрая щръкнаха две ушлета. Търкулна се още веднъж по стаята и се размота:

— Пух! — каза Прасчо разтревожен.

— Да? — отговори един от столовете.

— Къде сме?

— Не ми е ясно — каза столът.

— Не сме ли… не сме ли в Къщата на Бухала?

— Струва ми се, защото тъкмо щяхме да закусим и не можахме.

— О! — каза Прасчо. — Как мислиш, пощенската кутия на Бухала винагили е била на тавана?

— Там ли е?

— Да, погледни.

— Не мога — каза Пух. — Аз съм с лице към пода под нещо, а такова положение е много лошо за гледане към тавана.

— Ама тя е там, Пух!

— Може би Бухала я е преместил — каза Пух. — Просто за разнообразие.

Чу се шум зад масата в другия ъгъл на стаята и Бухала пак беше с тях.

— А, Прасчо — каза Бухала много обезпокоен. — Къде е Пух?

— Не ми е ясно — чу се гласът на Пух.

Бухала се обърна към гласа и погледна неодобрително малката част от Пух, която можеше да се види.

— Пух — строго каза той. — Тили направи това?

— Не — смирено каза Пух. — Не мисля.

— Тогава кой го направи?

— Мисля, че вятърът — каза Прасчо. — Мисля, че къщата ти е съборена от вятъра.

— О, така ли е? Мислех, че е Пух.

— Не — каза Пух.

— Ако е вятърът — обсъждаше случая Бухала, — значи не е Пух. Никаква вина не може да му се припише.

С тези любезни думи той хвръкна нагоре да огледа новия си таван.

— Прасчо! — силно пошепна Пух.

— Да, Пух?

— Каквоще ми се припише?

— Каза, че не те обвинява.

— О! Мислех, че той иска… О, разбрах.

— Бухльо — каза Прасчо, — слез и помогни на Пух.

Бухала, който се възхищаваше на пощенската си кутия, пак слезе долу.

Заедно те заблъскаха и задърпаха креслото и след малко Пух се измъкна и можеше пак да се огледа наоколо.

— Хубаво се наредихме! — каза Бухала.

— Какво да правим, Пух? Можеш ли да измислиш нещо? — попита Прасчо.

— Ами тъкмо измислихнещо — каза Пух. — Нещо мъничко. — И почна да пее:

— Това е всичко — каза Пух.

Бухала се изкашля неодобрително и каза, че ако Пух е сигурен, че това е всичко, те могат сега да се заемат с Проблема за Спасението.

— Защото не можем да излезем през това, което по-рано беше врата — каза Бухала. — Нещо е паднало върху нея.